"Изречение, предхождащо първото: Тази книга не е за бързаците и бързочетящите; обаче не знам колко е и за останалите. И така... Авторът на тази книга ме удостои с честта да напиша няколко встъпителни думи. Но откъде започваш, когато сам не знаеш, кое е началото и кое - краят на самото произведение? Ами... от нищото. Нищото винаги е било добро начало.
Микроразказът е най-подценяваният литературен жанр. И има защо. Читателят лесно може да бъде подлъган от примамващия му обем, но лесно да се удави в бездната на това, което на пръв поглед изглежда като локва. Минималистичната му форма (обвивка) подмамва всякакви хора да се пробват в този жанр и, нека бъдем честни, болшинството произведения са, меко казано, плачевни. Но какво наистина представлява микроразказът? Класическото определение за разказ е, че трябва да може да са прочете наведнъж. Ако следваме тази формулировка, дефиницията за къс разказ, може би, би звучала по следния начин - да може да се изконсумира, заедно със сутрешната чаша кафе. Самият къс разказ като обем, се разделя на множество други: микроразкази от 50, 100, от 750 думи; стихотворение в проза, моментна проза, винетка, басня, парабола, притча, импресия; а някои дори и с дължина на текста само от едно изречение. Тогава аз си задавам този въпрос, чийто отговор все още не намирам - афоризмът, анекдотът и поговорката също ли са къси разкази? Виждате колко лесно може да се подмамите от наглед малката локва и да нагазите, най-малко до шия, в дълбокото. Осъзнаването е закъсняло, но мигновено и в повечето случаи пагубно. Преди да си стъпил и вече си се удавил. От цялото сухо изложение досега разбрахме, че микроразказът е парче проза с изключителна краткост, когато се говори за обема му, но какво наистина представлява като произведение? Нямам си ни най-малка представа. Все пак пиша само предговор, а не научен труд. А относно категоризирането на самата книга, не си падам по такива неща, а и авторът ме помоли, вместо да нищя дали е сборник с микроразкази, колекция или каквото и да е друго животно, да се обръщам към произведението с простото наименование книжле. Мисля, че поне това мога да уважа.
Давид Албахари има една лекция, озаглавена Как да четем къси разкази, която започва по следния начин: "Изобщо не знам как да четем къси разкази". И въпреки подвеждащото встъпително изречение, самата лекция по много хубав и сравнително кратък начин излага виждането му за същността на късия разказ. Намерете си я и я прочетете. Ако не за нещо друго, тя ще хвърли повече светлина към това произведение, отколкото всичко, което написах до момента. А и нека бъдем честни, не е ли парадоксално, че брътвежите ми за същността на този жанр надвишават по обем огромна част от микроразказите, поместени в това книжле; а предговорът му тепърва ще набъбва и като нищо в края да се окаже най-дългото нещо? Невъзможно е да не се зачуди човек - а ако още не сте, редно е вече да го направите - кому са нужни купищата теоретични и встъпителни обяснения за запознаване с късия разказ? Нима целият предговор не е една огромна манипулация, за да ви накарам толкова дълго да се вгледате в дадено нещо, без значение дали то съществува или не, и в крайна сметка да го видите? Нещо като фокусите. Отвличам цялото ви внимание, обяснявайки какво необяснимо и свръхестествено животно е микроразказът и вие накрая виждате смисъл във всеки един от тях, без значение от това, че като нищо болшинството от разказите може и да попадат в онзи плачевен кюп на посредствеността. Е, ако е така, изисква се огромен майсторлък, а аз, честно казано, съм адски слаб фокусник.
Аугусто Монтеросо е казал: "Три задраскани реда са по-ценни от един добавен". Ще си позволя да парафразирам думите му: всички задраскани редове от тази книга, са по-ценни от алтернативата. Майтапът настрана. Но не използвах ли току-що друга манипулация? Ще спра дотук, за да не се оплета изцяло, въпреки че вече го сторих. Това, което исках да кажа, но не съумях да окомплектовам в няколко думи е, че няма шперц за късия разказ, който да те допусне до необятната му територия. Може би единственото общо нещо между микроразказите е времето. То със сигурност фигурира във всеки един от тях, по един или друг начин. Но въпреки последователността си, времето е относително измерение.
За да не съм голословен, ще вмъкна едно мое виждане или по-скоро чувство за микроразказа. Във всеки град или село има едни малки, тесни улички, по които почти никой не минава. Знаеш, че са там, може дори и да си хвърлял бегъл поглед към тях, докато си ги отминавал, колкото да отчетеш, че съществуват, но никога не си се спирал в началото им. Дори в гората, встрани от обособените планински пътеки може да зърнеш някоя едвам доловима, цепеща напряко през шубрака. Но винаги продължаваш по пътя си. Тези улички и пътеки остават скрити за нормалното, в днешно време страшно забързано ежедневие и мисля, че единственият начин да им обърнете внимание е по време на отпускащи разходки. Само тогава, когато се наслаждавате на света около вас, само тогава може да ги забележите. И веднъж материализирани, загадъчната им сила ще ви накара да прекрачите прага им, поне за едно надзъртане. Микроразказите са като пукнатини, микроскопични цепнатини в познатия ни свят, които ти позволяват да надзърнеш за миг отвъд, преди отново да изчезнат. Понякога това, което е от другата страна е доловимо не за зрението, а за някое от другите ни сетива. В уюта и уединението на тези улички и пътеки може да почувстваш тези пукнатини и, ако приемеш и уважиш съществуването им, като нищо може и да забележиш наличието им навсякъде отвъд тесния предел, в който досега са се спотайвали.
Кратки надзъртания, но какви надзъртания само!
Преди да продължим, набързо ще кривна от така или иначе неугледния път, по който криволичим. Авторът искаше да посвети конкретното книжле на няколко човека, но тъй като официално не познава нито един от тях, преценихме, че няма да е много удачно да поставим имената им в началото и не защото те не го заслужават, напротив, просто защото нямаше да бъде честно от наша страна да използваме имената им като някаква самонадеяна реклама. Затова решихме да вмъкнем самото посвещение някъде измежду редовете на предговора: "На Антон П., Аугусто, Хорхе Луис, Хулио, Ищван, Етгар, Сандра, Дино, Давид и Даниил, защото ми показаха красотата на краткостта и на Самюъл за любовта към минимализма. На Дейвид и Алехандро, заради другите врати." И така, ако още не сте се изгубили, нека продължим."
Из книгата
