"Детството ѝ бе като на повечето деца тогава - горещи дни на дълги лета с дъх на гниещи водорасли, вкус на сол по устните и шепот на раковина, долепена до ухото. Нощи, осветени от луната, накладен огън върху пясъка с оглозгани останки от дървета, набързо ограден от морски камъни. Вакуумът, останал след китарата, погълнал влюбения шепот на вълните, умиращи от нежност върху пясъка, и все поглъщащата тишина на впити устни, заключили неказаните и ненужни думи на едно момче, изпяло всичко в песен през онази нощ, единствено за нея... Спомни си и други вечери, в които се разхождаше сама, без страх, с мечтите си, в алеите на Морската... чак до онзи, вече тъй далечен, край на вълнолома, загърбила града и монумента на "Учителя", за да остане скрита и притихнала под бягащите в тъмнината светлини на фара. Представяше си топлата усмивка на баща си, капитана, и кораба му, осветен от няколко самотни светлинки, подобни на ония срещу нея, губещи се в мастилената непрозрачност на морето и тъмното на рейда... И после детството ѝ свърши. Някак изведнъж порасна, влюбена в студента по медицина, който ѝ отне мечтите, стиховете, силата, сърцето, за да я превърне в това, което и тя сама желаеше толкова много тогава, в жена. Своята. Бе красив, с онази мъжествена красота, съчетала правилните черти на лицето с тъмни, леко издължени очи и тяло на древногръцки воин... С глас, сякаш надраскан от пясък, с който - също като онова момче само преди две лета вечер - ѝ пееше песни, които никога не беше чувала. Накара я да повярва в себе си, да вярва в него и да не вярва на родителите си, които искаха от нея нещо различно - да продължи да учи. Забременя и се ожениха.
Така и не успя да разбере по-късно защо и откъде дойде гневът му. Дали защото бе от малко провинциално градче, а тя - от известен градски род. Дали защото се страхуваше от детето, което все още не се бе родило, или защото живееха в дома на родителите ѝ... А майка ѝ, която цял живот бе искала син, но Бог я бе дарил с три дъщери, дори го бе обикнала... До такава степен се опитваше да му угажда, че като се сетеше, и сега ѝ се повдигаше. Купуваше му дрехи, даваше му тайно от нея, от сестрите ѝ и от баща ѝ пари, за да се почувства наистина мъжа, който така и никога не успя да стане. Започна да излиза всяка вечер и да се прибира нощем пиян - лъхаше на алкохол и на парфюмите на жените, с които не само беше пил. Вкъщи се караха почти непрекъснато и за всичко. Беше бременна в седмия месец, когато една вечер се прибра по-пиян от друг път. Майка ѝ и сестрите ѝ бяха в Бургас, за да се видят с баща ѝ. Каза ѝ нещо обидно, тя му отвърна и той я удари. За миг светът се преобърна пред очите ѝ и невярваща се строполи на леглото. Никога никой дотогава не я беше удрял. Поиска да стане и да му отвърне, но не успя. Бе изхлузил колана, който майка ѝ му бе купила, и я преби с него. Превърна я в животно, което, присвито на две, инстинктивно се опитваше да запази само новия живот, който носеше в себе си. Животно, виещо не от болка, а от ярост, безсилие и страх за този живот... Беше цялата насинена, но не пометна. После някакви униформени го изхвърлиха от дома ѝ. По-късно разбра, че са били приятели на баща ѝ. Майка ѝ му бе изпратила радиограма...
Роди в болки, навярно - за да изкупи щастието си, че има син. Веднага се влюби в него. Той бе ангел. С къдрави руси коси, черни като маслини очи и нежна бяла кожа, която ухаеше с неповторимия аромат на бебе... Много по-нежна от кожата на кое да е момиче... Така го и кръсти - Ангел. По-малките ѝ сестри ѝ се молеха да го изкъпят или нахранят. Майка ѝ, едва тридесет и пет годишна, го разхождаше гордо с количката и се изчервяваше от удоволствие всеки път, когато я срещнеше някоя стара позната и я поздравеше с възхита: "Честито, госпожа!", мислейки, че детето е нейно... Така и никога не успя да стане за познатите си "другарко". Дядото, израснал без родители, отрупваше внука си с дрехи и играчки в редките случаи, когато, след дългите рейсове, си бе у дома. Играеше си с детето "на конче", застанал на колене в средата на стаята, и цвилеше вдетинен, докато малкият ангел, качен върху му, се смееше с най-щастливия смях на света... Или отиваше да го вземе с тъмната английска лимузина, единствената в града, от детската градина, понесъл кафе и бонбони на "лелките", които, заразени от неговата усмивка и мъжкия му чар, му подаваха детето, което помежду си шеговито наричаха Симеончо, малкия цар.
Момчето беше силно и здраво и тя не можеше да не признае, че бе красиво като баща си... Вършеше бели, от които сърцето ѝ спираше ту от страх, ту от нежност и заради които сякаш ѝ ставаше още по-скъпо. Усмихна се, като си спомни как веднъж, вече четиригодишен, го бе взела със себе си в Турската баня. Поливаше се с таса, загребвайки от топлата вода в курната, докато той си играеше край нея. Забеляза, но не му обърна внимание, че се е загледал нанякъде, и тъкмо сапунисваше отново тялото си, когато удивеният му глас, усилен многократно от акустиката на помещението, разцепи жужащата тишина наоколо:
– Их, че голямо дупи веее... Повечето жени около нея се разхилиха, но разпоредителката я предупреди на излизане, че детето вече е голямо и не може да го взема със себе си. Господи, колко го обичаше! Не ѝ трябваше никой друг. Той бе онзи съвършен мъж, който не я нараняваше, не ѝ изневеряваше, беше искрен и ѝ вярваше за всичко. Който я караше да плаче с неговите болки, да се смее с неговия смях и да се разтапя от нежност, докато го гледа как спи - той бе изпълнил с красота и любов целия ѝ самотен свят. Беше започнала да пуши след развода и в онзи ден, поръчала кафе за себе си и сладолед във вафлена фунийка за него, гледаше безцелно наоколо и стръвно дърпаше от цигарата. Отдавна бе минало времето, когато се притесняваше и обръщаше внимание на мъжете от съседните маси, които и сега я заглеждаха къде по-малко, къде повече нахално. Чувстваше се щастлива. Животът ѝ отново бе добил смисъл, защото сърцето и мислите ѝ принадлежаха на това същество тук, до нея, чиито маслинени очи не изпускаха нищо от онова, което ставаше наоколо. Седнало на ръба на стола, то въртеше глава на всички посоки с изцапано от сладоледа носле и махаше енергично с крачета във въздуха. Наблюдаваше го с крайчеца на очите си, прималяла от умиление, когато изведнъж то се плъзна на земята и доближи усмихнатия мъж, който разговаряше с младото момиче на съседната маса. Дръпна го за ръкава, за да привлече вниманието му, и едва подавайки се над масата, съвсем простичко го попита:
– Чичо, искаш ли да ми станеш татко? - Гледаше го в очите, очакваше отговора му така, сякаш нищо друго нямаше значение - нито майка му, нито момичето, седнало до мъжа, нито сладоледът, който се стичаше по ръката му.
– А, искаш ли? Ние с мама си нямаме татко... Изстина, щом объркването в очите им се превърна в съжаление. Опита, но не успя да придаде твърдост на гласа си:
– Ангеле, ела веднага тука! – Изобщо не я чу. Гледаше само мъжа. Някак си успя да се изправи, да се извини и да го дръпне. Плати набързо, като не изчака рестото, и тръгна, влачейки го след себе си. Срамът и унижението я връхлетяха чудовищни и най-сетне подкосиха нозете ѝ. Седна на някаква пейка и заплака, а детето сложи глава в скута ѝ и започна да я утешава.
– Не плачи, мамо, и ние ще си имаме татко. Аз ще ни намеря... Родителите ѝ си бяха вкъщи и вечерта им разказа за случилото се. Не отвърнаха нищо. Не я обвиниха. Не я и успокоиха. Само майка ѝ се разплака, а баща ѝ напсува безадресно и излезе навън. Нямаше нужда от думи. Както и тя нямаше нужда от никого другиго. Нейният син ѝ стигаше... но вече тя не му беше достатъчна.
Казваше се Камен. Беше вдовец със син, няколко години по-голям от нейния. Жена му се бе хвърлила от седмия етаж на общежитието, в което живеели, по причини, за които никога не попита. Беше красив, добър и притеснителен, а може би и много сам и тъжен. И бе мъж, не само приличаше на такъв, и се влюби в нея. Позволи му да я обича и да ѝ го признае. Всички ги харесваха и с него ѝ бе топло... А когато един ден синът ѝ му каза "татко", разбра, че ще се омъжи за него. И го направи. Животът ѝ най-после бе пълен, защото нейният ангел вече имаше всичко - нея, баща и дори по-голям брат, който да го пази в училище и на улицата от жестокостта на другите деца, заради което тя отвръщаше на това сираче с любовта си на майка, не на мащеха. Помагаше му в училище, учеше заедно с него и не ѝ бе трудно да го обича. Не ѝ бе трудно да ги обича и двамата с баща му. Те бяха семейството, което бе искала за детето си. Не работеше, но Камен бе технически ръководител в Асансьорно монтажно предприятие, откъдето се включиха в строежа на жилищна кооперация. Преместиха се още преди апартаментът да бъде завършен. Камен я остави сама да го подреди и обзаведе така, както си бе мечтала... Позволи си да бъде щастлива, защото бе щастлив и нейният ангел, синът ѝ.
Той бе в първи клас, наближаваха лятото и ваканцията, когато една вечер Камен ѝ каза, че ще излезе в отпуск и иска да ги заведе на почивка в Созопол. Имаше сестра, която беше женена там. Тя не можа да се стърпи и повика децата, за да ги зарадва, както сама се бе зарадвала, и късно разбра грешката си, когато после едва успя да ги сложи да спят. Върна се, изпълнена с желание и нежност, застана зад стола на мъжа си, наведе се и леко го целуна по врата. Усети как той настръхна, но телефонът иззвъня и разруши магията. Тя вдигна слушалката раздразнено:
– Моля!
– Павлов там ли е? Начев съм... – Бе ѝ нужно съвсем малко време, за да осъзнае, че се обажда директорът на мъжа ѝ. Никога не беше го правил, но позна властния му глас, който бе чувала по време на банкетите на предприятието. Със съвсем друг тон, в който и сама долови притеснението си, отвърна:
– Момент... – И подаде слушалката на Камен, като само с движение на устните си му предаде и притеснението си: "На-чев". Ушите ѝ заглъхнаха и усети паренето, което се спусна от основата на косата ѝ надолу по гърба. Не откъсваше поглед от лицето му - кръвта се бе отдръпнала, отстъпвайки място на сивия ужас, който струеше от очите му и я заливаше. Камен бе отворил несъзнателно уста и красивото му лице бе погрозняло, мъртвешко... Дръпна слушалката от обезсилената му ръка и рязко я долепи до ухото си:
– Ало! Ало... – Никой не ѝ отвърна и бавно осъзна, че отсреща мъжът беше затворил. Не искаше да поглежда отново към това лице, не искаше и да знае какво се е случило... Докато ръката ѝ бавно се протягаше към апарата, стиснала слушалката, си повтаряше, че трябва само да бъде силна. Да бъде силна... Най после достигна вилката.
– Какво се е случило! – Не беше въпрос, а мъжеството, което успя да изтръгне от себе си. Мъжеството на жена. И на майка. Очите му бавно започнаха да се пълнят. Разтресе се от конвулсии без сълзи и през сключените му челюсти най-после се изтръгна нещо, близко до животинско скимтене, което се превърна във вой, от който косите ѝ настръхнаха. Прегърна го по-скоро за да заглуши вика му, отколкото от нежност. Напразно... Децата влязоха сънени и уплашени в стаята и малкият се разплака. Изгони ги да си лягат, забрани им да влизат в спалнята и въобще да стават от леглата си. Каза го с такъв тон и по такъв начин, че двамата страхливо се подчиниха и подсмърчайки, големият подбра малкия. Сега не ѝ беше до тях... Мъжът ѝ бе впил нокти в скулите си и удряше главата си в стената. Опита се да го прегърне, но той, окървавен, я отблъсна. Ужасът ѝ се смени с отчаяние. Обърна го рязко към себе си и му зашлеви плесница. С цялата сила, която успя да намери в себе си. Главата му се отметна встрани и от очите му най-сетне надзърна нещо човешко - объркване и недоумение.
– Кажи ми какво се е случило! Отговори ѝ с равен, мъртъв глас:
– Димо! – Беше негов първи братовчед и братът, който никога не бе имал. Винаги усмихнат добряк, обожаваше жена си и къдрокосата си, красива като кукла дъщеря. Преди около година го бе взел бригадир при себе си. – Някакви познати го помолили да им пусне асансьора, за да си пренесат багажа до апартамента... Стоповете още не били сложени... Не знам какво е гледал в шахтата... – Най-после сълзите потекоха от очите му и зарида. – Кабината му е откъснала главата... Ааа... Как ще погледна сега детето му в очите! Димо... Димо... – тя го прегърна силно, не можеше повече да сдържа сълзите, болката и ужаса си и заплака заедно с него...
Като технически ръководител го осъдиха на пет години лишаване от свобода, които трябваше да излежи в "затворническото общежитие" в Разделна. Както ѝ обясни адвокатът му, "при по-лек режим". Излъга малкия, че са взели баща му в запас, и предупреди всички да не му казват истината. Знаеше, че той веднага щеше да се похвали в училище, че баща му е в затвора... където всяка седмица тя срещаше един мъж, когото вече не познаваше. Мъж, който я гледаше с празни, тъжни очи. Отчаян и примирен мъж, спрял да живее. Вече не беше нейният. Няколко месеца след това почина и баща ѝ в болница в Белгия. От Параходството им обясниха, че язвата му се била перфорирала, изрязали по-голямата част от стомаха му, но така и не успели да го спасят. Изпратиха го в запечатан метален ковчег във формата на лодка, нелепо украсен с флорални мотиви и с остъклена горна част, от което не ѝ стана по-леко... Пустите ѝ очи бяха сухи, докато майка ѝ и сестрите ѝ плачеха върху пръстта на гроба му, и си тръгна първа. Разплака се едва през нощта, свита в голямата празна спалня. Хлипаше от самота и болка. Целият ѝ свят се бе разпаднал. Безпаричието я връхлетя изведнъж и не остави място за самосъжаление. Не можеше да допусне децата ѝ да гладуват. Започна работа в производството, на смени... Беше минала почти година, откакто Камен бе в затвора, тя се справяше криво-ляво и тъкмо беше започнала да свиква с липсата му...
Бяха изпълнили плана за месеца и началникът на цеха ги пусна по-рано от втора смяна. Прибра се, отключи съвсем тихо и влезе на пръсти, за да не събуди децата. Открехна леко вратата на детската стая и се вкамени, мозъкът ѝ сякаш се взриви, отказвайки да осъзнае какво точно вижда. В някакъв жесток миг истината я връхлетя. По-голямото ѝ дете правеше нещо на нейния син, на малкия ѝ ангел... Обладаваше го. Причерня ѝ... Трябваше да се овладее... Но не успяваше... Някак си все пак затвори вратата и излезе тихо навън. Обичаше ги, обичаше ги и двамата, те бяха децата ѝ. Господи, господи! Натисна звънеца, хапейки нервно устни, и когато големият ѝ отвори, видимо притеснен, успя само да му каже:
– Стефане, трябва да поговорим! Ела в хола! – Влезе направо с обувките, изчака го да я последва и затвори вратата. Свлече се смразена на стола и му нареди: – Сядай! – Подчини се, свел гузно очи. Гледаше го с омраза и погнуса и все още не можеше да повярва. – Откога продължава това?
– К-кое? – заекна той неубедително.
– Видях те какво правиш с Ангел – гласът ѝ бе леден. – Откога... – преглътна на сухо – му правиш това? – Видя как той се разтреперва и свива към масата... като куче... което ѝ се искаше да изрита, да пребие до смърт... Вместо това каза: – Нямам време да те чакам цяла нощ! Откога?
– Само два пъти... Няма да се повтори повече... – Разплака се. – Обещавам ти, мамо... – За пръв път беше отвратена от обръщението му "мамо", но като че ли вече не желаеше смъртта му... Беше само едно дете... вярно, не нейното, но което бе обичала като свое...
– Ако се повтори още веднъж... Ако само ти мине през ум нещо такова, ще те вкарам в ТВУ. Аз, майка ти, лично!
– Не си ми майка... – каза разплакан и понечи да стане и да избяга, но тя просъска през зъби:
– Сядай на стола, още не съм свършила! – Не знаеше какво друго да му каже, но трябваше да продължи. Успя. – Майка съм ти, колкото и да не ти се иска. Ангел и аз сме семейството ти. И баща ти... Независимо че е в затвора и сега не е при нас. Семейството ти са хората, които те обичат, достатъчно голям си и е крайно време да го проумееш веднъж завинаги!
– Ти... Обичаш ли ме? – попита през сълзи, хлипайки. Най-сетне болката ѝ я пречупи. Едва събра сили да му отвърне:
– Обичам те... Но само ако пак му направиш нещо, отиваш в ТВУ! От днес ще спиш в хола!
– Добре, мамо... Обещавам ти! Няма да се повтори... Обещавам ти!
Вкара Ангел в банята и започна да го разсъблича. Ръцете ѝ трепереха. Свали слиповете му отвратена и ги изхвърли в коша. Взе го при себе си в спалнята, сълзите ѝ капеха върху лицето му.
– Защо плачеш, мамо, заради батко, ли? Той е добър, не му се сърди. Каза, че ще ме направи мъж...
– Ангеле! Детето ми! Ако пак иска... това, трябва веднага да ми кажеш, чу ли?! То е нещо лошо и мръсно и на никого не позволявай повече да ти го прави... Никога, никога!
Не мигна цяла нощ. Не можеше да разкаже на никого, за да потърси съвет... Нито на сестрите си, нито на майка си, а най-малкото на Камен... Знаеше, че за да предпази сина си, трябваше да прогони извратения му брат, да го отдели, но тогава щеше да загуби Камен. Как ще живее без него?! Мразеше се, че е такава, каквато е - майка, която не защитава детето си, а го принася в жертва, защото не иска и не може да се откаже от мъжа, когото обича, от мъжа си. Да не се беше прибрала по-рано, да я нямаше тази ужасна нощ! Не, не, всичко ще бъде както преди, това ще се забрави, той няма да посегне повече на нейния ангел! Всичко ще бъде наред, всичко ще бъде наред... Живееше в постоянен ужас и не спираше да мисли за съсипания живот на сина си. Опитваше се да разговаря с двете момчета, и най-вече с големия, със Стефан, но той все повече се затваряше в себе си. Къде грешеше тя?! Вече не можеше да се справя... Не и сама. Не и без Камен. Оставяше почти всеки ден Ангел на майка си. Все по-често избухваше за най-малкото нещо, осъзнавайки, че е безсилна... Около месец по-късно, в неделята за свиждане, рейсът им спука гума и тя закъсня. Дежурният на портала, гледайки я нагло и похотливо, ѝ обясни с искрено съжаление, което не разбра на какво точно се дължи, че свиждането е приключило. Тръгна си, без да е видяла Камен. Нямаше удобен транспорт и се отправи пеша към селото, откъдето се надяваше да хване автобус до града, когато я застигна синьо-жълто жигули с надпис "Народна милиция" и спря до нея.
– Качете се, до Варна съм, ще ви закарам... – Униформеният, може би малко по-млад от нея, бе свалил стъклото си и я гледаше, както ѝ се стори, с известно притеснение. – Прибирам се... Аз съм началникът на затвора, Янев. Вие сте съпругата на Камен, виждал съм ви... Не мога да наруша правилника и да разреша да се видите след часа за свиждане... Опитайте се да ме разберете... – Униформата и червенината, избила по бузите му, стопиха неудобството ѝ и тя се качи, като дори му благодари и му се усмихна. Мразеше милицията, прокурорите, системата... Мразеше всички и всичко, което бе разрушило света ѝ. Известно време мълчаха, макар тя съвсем ясно да усещаше, че той иска да ? каже нещо. Накрая Янев проговори:
– Мъжът ви беше първият затворник, когото въдвориха в деня на назначението ми. Точно на 15 ноември, преди почти година... Но в сряда най-после се връщам в София! Никога не съм искал да нося пагони или да работя в милицията... Назначиха ме заради баща ми. Бил е партизанин... Вторият ми баща... Завърших Софийския, право, и исках да се занимавам с друго, но той реши, че трябва да съм полезен на обществото по този начин, използва познатите си, назначи ме в милицията и... Не се получи. – Погледна я и изведнъж смени темата. Заговори бързо, сякаш се страхуваше тя да не го прекъсне. – Знам цялата история на Камен... И за бившата му жена, и за братовчед му... Опитах се да говоря и с него, но той се е затворил в себе си и не общува с никого.
– Дори с мен... – все пак го прекъсна, заразена от искреността му, и веднага съжали. Щом проумя, че няма да каже нищо друго, мъжът продължи.
– Много мислих за вас и семейството ви и... Присъдата му е несправедлива! Въпреки че е законосъобразна и съдът няма да я отмени... Несправедлива е заради вас, заради децата ви, заради Камен, заради мъртвия и семейството му... Заради всички! А е несправедлива, защото не е съобразена с морала... Законът трябва да е съобразен с морала на обществото. Винаги! И ако не е, или законът е грешен, или моралът на това общество струва толкова... Но мисля, че знам кой може да ви помогне... Ако поиска... – каза и погледите им най-после се срещнаха.
– Кой? – попита тя с припламнала надежда в очите си. Полковник Гурковски, директорът на затворите... Може да го направи и го е правил. Имам сведения, че досега е освободил няколко задържани... Но не го знаете от мен! Доверие за доверие... – Хвърли ѝ бегъл поглед и отново се втренчи в шосето, небрежно подпрял лакът на прозореца, като придържаше волана с едната си ръка, а другата бе отпуснал върху скоростния лост.
– Можете ли да говорите с него? – попита наивно, а той рязко спря колата встрани и се обърна към нея. Страхът и объркването я погледнаха през очите му, но постепенно го завладя тъга, която преля в гласа му.
– Май не ме разбрахте... Договорът ми изтече и напускам. Вече съм персона нон грата в системата на затворите... И изобщо в милицията... – Усмихна се тъжно. – Никой! В четвъртък се връщам в София и започвам работа в адвокатурата... Но мога да ви дам адрес и телефон, на които да го откриете. Гурковски. Съветвам ви все пак, ако решите, да отидете лично. Чувал съм, че е ценител на женската красота, а вие... Знаете. Простете... Имайте го предвид! – Отмести поглед към пътя и завъртя ключа на стартера. Извади някакво сгънато листче от горния джоб на куртката си и ? го подаде.
– От няколко дни съм го приготвил да ви го дам... Но и това не е от мен! Дори е напечатано на пишеща машина – заради почерка... То и аз се извъдих един смелчага... – Този път не се усмихна, вгорчен от жлъчта на собствените си думи, но и тя не го упрекна. Бе му благодарна и му го каза. На гарата в София я посрещна леля ѝ Даринка, втората братовчедка на баща ѝ. Бе омъжена за лекар и доста различна от времето, в което бе живяла във Варна, но все пак бе израснала заедно с баща ѝ и го обичаше истински. Докъсно през нощта, когато мъжът ѝ си легна, а тя извади четвъртито шише, от което наля домашна вишновка в две не съвсем малки чаши, си говориха за погребението на баща ѝ, за сестрите ѝ, за Варна... Поплакаха си и заспаха. На другия ден, точно в десет, таксито я остави пред входа на мръсносивата, неприветлива сграда. Единият от униформените милиционери на входа, учудващо любезен, лично я заведе пред кабинета на директора, като задържа паспорта ?, почука и когато отвътре му отговори женски глас, отвори широко вратата и я пропусна пред себе си.
– Другарката Павлова, при полковник Гурковски!
– По какъв въпрос? – попита секретарката, мургаво и красиво младо момиче с отегчен поглед, като за миг спря да духа току-що лакираните си нокти. Изнервена от притеснение, което я правеше да изглежда студена, отговори кратко:
– По личен. Момичето я наблюдава миг-два с известно любопитство, оглеждайки я от долу до горе. Стори ѝ се, че по устните му, като полъх на вятър, премина лека усмивка, преди да се изправи... Бе облечено в бяла риза и черен вълнен панталон, който по никакъв начин не успяваше да прикрие прекалено широкия за слабото му тяло ханш, взе паспорта от ръцете на дежурния и хлътна зад вратата, облицована с изкуствена кожа, с надпис "Директор".
– Заповядайте! – каза, щом излезе, и онзи вятър най-после изстина в гримаса върху тънките му устни. Мъжът зад бюрото беше едър, с широко червендалесто лице, което напълно подхождаше на късата му светла коса и мустаци, и цялото му същество излъчваше някаква сила, която тя не проумяваше на какво се дължи, но усещаше, че не може да преодолее. Вдигна поглед над паспорта ѝ и я погледна с белезникавите си очи, които бяха прекалено малки за едрото му лице. Тя започна да обяснява за какво е дошла, а той се облегна назад и безцветните му очи я заопипваха сантиметър по сантиметър. Когато най-сетне ѝ заговори "бащински", още преди да му е доразказала историята си, вече знаеше точно какво ще поиска в замяна на свободата на Камен.
– Разбирам те, мило момиче... Но и ти ме разбери! Има водено следствие, влязла в сила присъда... Мога да го освободя, но не е толкова просто, колкото и на теб, и на мен ни се иска да бъде... Харесваш ми и ще го направя за теб, но и ти трябва да си готова да направиш нещо за мен. Виждам, че си умна и се досещаш сама... И ако решиш, че наистина искаш да го освободим, обади ми се на този телефон... До петък! – Беше сряда. Той написа нещо в някакво тефтерче, откъсна листа и ѝ го подаде – беше името му и телефонният номер, който вече имаше. Благодари му, без да знае за какво, и излезе. Секретарката извика след нея в коридора и ѝ подаде паспорта, наблюдавайки я безочливо с красивите си студени очи.
Тръгна си зашеметена... Какво по-различно беше очаквала?! Вече не можеше нито да откаже, нито да забрави разговора, все едно че не са се срещали, нито да си тръгне, без да му се обади. И най-после осъзна откъде идваше силата му – от властта. Ако не направеше това, което той искаше от нея, щеше да стане по-зле. За Камен... и за децата ѝ, за Ангел... Не за нея! И какво ѝ искаше той в замяна на всичко, което беше загубила? Никому ненужното ѝ вече, изцедено от самота и болка тяло... Обади му се още същия следобед и прекара нощта с него в някакво луксозно бунгало на Министерството в полите на Витоша. Пи твърде много, но така и не успя да потисне докрай отвращението си... Не му го показа... Напротив! Презираше се толкова много, че даже не ѝ бе трудно да се преструва на мила... И се случи онова, което най-малко беше очаквала... Хареса ѝ... И когато я облада за втори път, се разплака в обятията му. Самотата я смачка, по-тежка от тялото му, и му разказа всичко – за Камен, за баща си, за децата си и дори това, което не бе разказвала на никого другиго... Не ѝ отвърна нищо. Само я слушаше и галеше като малко дете, а на сутринта я остави пред кооперацията на леля ѝ. Каза ѝ да не се притеснява за Камен и черната волга го отнесе завинаги от живота ѝ. Тръгна си същия ден, като дори не успя да си вземе билет за спален вагон, и пристигна във Варна, разбита от болка, безсъние и съмнения, които се разсеяха чак след месец, когато Камен наистина се прибра у дома.
Децата бяха на училище, а тя си бе взела отпуск, за да го посрещне. Видя го как влиза – отслабнал и чужд, окачва палтото си на закачалката в коридора, докато сърцето ѝ преливаше едновременно от щастие и от болка. Чу го как се закашля от рязката смяна на студа отвън с топлината вътре, усети как изпълва самотата на дома ѝ с мъжкото си присъствие... И когато най-после се обърна към нея, го прегърна разплакана... За един кратък миг, свита в него, скрита от себе си, от самотата, от страховете си... В него, мъжа от сънищата ѝ, добрия баща на децата ѝ... Той я скова с една-единствена дума, смразила въздуха с леда на гласа му:
– Курва! И бавно, с погнуса я отстрани от себе си. Мина край нея, без да я погледне, влезе в банята... и останала някъде там, в средата на празната стая, тя осъзна, че вече я няма."
Из книгата
Рейтинг: 8.00 / 9 гласа 
