"Раждам се с помощта на връзка ключове. Ето как.
Когато дядо овдовял, не знаел за кое по-напред да скърби, въртял се в кръг, объркан от пътните табели на мъката: починалата съпруга, осиротялото невръстно дете, болната неподвижна майка, изгубената младост, ненамерената надежда.
Но човекът, ако го оставиш дълго да се върти в кръг, става въртоглав и може никога да не се завърне. Затова при дядо започнали да идват близки и далечни роднини. Да му говорят как мъката си е мъка, но трябва да си намери жена, защото за детето е потребна майка, а за къщата - домакиня. Дядо слушал и нищо не казвал, и без хората си знаел - дете се отглежда, къща се чисти, но обич не се подменя. После спрял да ги слуша какво му говорят и се хванал здраво за работа.
Всяка сутрин изкарвал стадото и докато внимавал да не се отклони животинка, да намери добро пасище, да пладнуват близо до вода, да се завърнат невредими, и вечерта се спускала. Така дните минавали като броене на овце, но това не приспивало сърцето му. То сякаш било нащрек и чакало.
Някъде по това време, в друго село наблизо, баба също останала самичка с малко дете. Международната спогодба, която тъкмо била разделила на две Добруджа, разсичала и здрави семейни съюзи - мъжът на баба избягал с румънка. Навярно точно тогава бабиното сърце е приличало на опустошената родна земя: на север - непрежалимото, на юг - неизбежното, а между тях трябвало насила да се удебелява граничната линия. Баба живеела на тази линия и пазела в изтласкването на кръвта да не се смесват двата ѝ живота.
И тогава дядо изгубил овца. Търсил я в няколко села. Докато търсил овцата, намерил баба ми."
Из книгата
Рейтинг: 8.00 / 5 гласа
