"Нищо не смърди така, както труповете. Наистина трябва да мине малко време, преди да почнат да изпускат воня. О, много е възможно, ако не сте си изцапали бричовете, преди да умрете, да ги изцапате скоро след това – боя се, че просто човешкото тяло така е устроено. Не говоря за делничната смрад на изпражненията, благородни ми приятели. Аз говоря за парфюма на обикновената смъртност, от която очите плувват в сълзи. Трябва да изминат един-два дни, но щом "празненството" стигне разгара си, човек не го забравя скоро. Преди кожата да почернее, очите да побелеят, а коремът да се издуе като някакъв страшен балон, се разнася парфюмът. В него има сладост, която изпълзява надолу по гърлото и преобръща корема като маслобойна. В действителност според мен той проговаря на нещо първично у вас. Същата страна у вас, смъртни, която се бои от мрака. И знае, без сянка на съмнение, че все едно кои сте и с какво се занимавате, червеите ще получат своето угощение – един ден вие и всичко, което обичате, ще умрете.
Но все пак трябва да мине известно време, преди телата да се разложат дотолкова, че да ги надушите от километри. И тъй, когато Пиещата сълзи долови в Ашкахския шепотен вятър дъх на застоялата сладка воня на разложението, тя разбра, че телата са мъртви поне от два дни. И че са ужасно много. Жената дръпна поводите, камилата ѝ спря и тя даде сигнал на хората си. Водачът на кервана зад нея видя вдигнатия ѝ юмрук и дългата виеща се върволица от коли и животни спря постепенно с храчки, ръмжене и тропот на крака. Жегата жулеше безмилостно, две слънца горяха и небето синееше ослепително, а пустинята около тях се къдреше като червено море. Пиещата сълзи взе кожения мях от седлото си, отпи голяма хладка глътка, а в това време помощникът ѝ спря до нея.
– Проблеми? – попита Чезаре. Пиещата сълзи кимна на юг по пътя.
– На това ми мирише. Като всички дюимери жената беше висока – два метра и ни сантиметър по-малко, от които всяка педя беше мускули. Кожата ѝ беше тъмнокафява на цвят, а лицето ѝ бе украсено със заплетени татуировки, каквито носеха всички хора от островите Дюим. Дълъг белег разполовяваше челото ѝ, минаваше през млечнобялото ѝ ляво око и се спускаше надолу по бузата. Беше облечена като моряк – триъгълна шапка и някакъв овехтял капитански редингот. Но океаните, през които плаваше сега, бяха от пясък, а единствените палуби, по които крачеше, бяха дюшеметата на каруците в кервана. След едно корабокрушение преди много години, което погуби целия ѝ екипаж и всичките ѝ стоки, Пиещата сълзи бе решила, че Майката на океаните я мрази в червата, в задника и в кораба, на който плаваше.
И тъй, тя избра пустинята. Капитанът заслони очите си срещу ярката светлина и впи присвит поглед в далечината. Шепотният вятър риеше и дращеше наоколо, космите по врата ѝ настръхнаха. Все още бяха на седем дни път от Висящите градини, а не беше рядкост търговците на роби да минават оттук даже през летните горещини. Все пак две от трите слънца стояха високо в небето и тъй като пълна светлина наближаваше, тя се надяваше, че жегата ще ги спаси от драми. Но зловонието не можеше да се сбърка.
– Догър! – провикна се тя. – Гракус, Лука, вземете си оръжията и елате с мен! Дъстуокър, ти продължавай с желязната песен! Ако някой пясъчен кракен ме захапе за сливата, аз ще се върна от ’пастта, за да нахапя тебе.
– Тъй вярно, капитане! – извика едрият дюимер Дъстуокър. Той се обърна към приспособлението от железни тръби, пристегнати с болтове за най-задната каруца в кервана, вдигна една голяма тръба и започна да го налага с нея като непослушно куче. Нестройната мелодия на желязната песен се присъедини към влудяващия шепот на повеите, които идваха от северната пустош.
– Ами аз? – попита Чезаре. Пиещата сълзи се усмихна доволно на мъжа, нейната дясна ръка.
– Ти си прекалено красив, за да рискувам живота ти. Остани тук. Дръж под око стоката.
– Жегата не им понася добре. Жената кимна.
– Дай им да пият вода, докато чакате. Пусни ги да се поразтъпчат малко. Не много надалеч обаче. Този край е лош.
– Тъй вярно, капитане. Чезаре сне шапката си и в това време Догър, Гракус и Лука се приближиха на камилите си в началото на колоната, за да тръгнат с Пиещата сълзи. Всеки от мъжете беше облечен в дебел кожен жакет въпреки пека, а Догър и Гракус носеха тежки арбалети. Както винаги, Лука беше взел сърповете си, а от устата му висеше цигарило. Според лийсиецът стрелите бяха за страхливци и капитанът никога не му възразяваше, защото Лука беше достатъчно сръчен със своите оръжия. Но как можеше да му идва наум да пуши в тази жега, тя така и не можеше да разбере.
– Очите на четири и нито гък! – нареди Пиещата сълзи. – На работа. Четиримата тръгнаха през каменистата пустош и с всяка минута вонята се усилваше. Под слънцата трудно можеше да се намери по-закоравяла глутница кучета от хората на Пиещата сълзи, но даже и най-закоравелите мъже се раждат с обоняние. Догър затисна с пръст носа си, изхвърли струя сопол от всяка ноздра и изруга Аа и всичките му четири дъщери. Лука запали още едно цигарило, а Пиещата сълзи се изкуши да му поиска едно дръпване въпреки дяволския пек, за да се отърве от вкуса в устата си.
Откриха останките на около два километра надолу по пътя. Беше малък керван – две коли и четири камили, всичките подули се от слънцето. Пиещата сълзи кимна на мъжете. Те слязоха и тръгнаха между останките със заредени оръжия. Въздухът жужеше от химна на миниатюрни крилца. Касапница, както се виждаше. По пясъка се търкаляха стрели, други стърчаха забити в корпусите на каруците. Пиещата сълзи видя един паднал меч. Счупен щит. Дълго петно засъхнала кръв, подобно на драсканиците на някой дивашки танц от стъпки около изстиналото огнище в земята.
– Търговци на роби – измърмори тя. – Преди два-три дена.
– Да – кимна Лука и всмукна от цигарилото си. – Така изглежда.
– Капитане, имам нужда от малко помощ тук – викна Догър. Пиещата сълзи заобиколи нападалите животни. Лука вървеше до нея и пъдеше бръмчащите мухи. Тя видя Догър с готов, но отпуснат надолу арбалет, а другата му ръка вдигната молитвено във въздуха. И макар да беше от онези мъже, чиято най-голяма тревога, докато прерязват нечие гърло, е да не си изцапат ботушите с кръв, той говореше нежно като на изплашена кобилка.
– Хей, стой – гукаше Догър. – Спокойно, момиче... Още пръски кръв по пясъка, тъмнокафяво върху тъмно-червено. Пиещата сълзи забеляза издайническите могили на дузина прясно изкопани гробове наблизо. И като погледна покрай Догър, видя на кого говореше тъй внимателно.
– Пламналата патка на Аа – измърмори тя. – Ето това се казва гледка! Момиче. Най-много на осемнайсет. Бледа кожа, изгоряла малко от слънцето. Дълга черна коса с контешки перчем над черни очи, по лицето ѝ петна от прах и засъхнала кръв. Но Пиещата сълзи виждаше, че под мръсотията момичето е красавица, с високи скули и сочни устни. То държеше двуостър гладиус, белязан от скорошна употреба. Единият ѝ крак и ребрата ѝ бяха увити в дрипи, оцветени в по-различно червено от кръвта по туниката ѝ.
– Хубаво цвете си – обади се Пиещата сълзи.
– Н-не се приближавайте – предупреди момичето.
– Спокойно – измърмори Пиещата сълзи. – Ножът няма да ти трябва повече, девойче.
– Това ще преценя аз, с ваше позволение – с треперещ глас рече девойката. Лука се примъкна от едната ѝ страна и ловко посегна да я хване. Но бърза като стрела, тя се извърна, изрита го в коляното и го прати на пясъка. Лийсиецът с ахване откри, че девойката е зад него, а гладиусът ѝ е застинал току над мястото, където се съединяваха рамото и вратът му."
Из книгата
Рейтинг: 6.75 / 4 гласа
