В село Долна мъка се излива пороен дъжд. Селото е наводнено, а Левачко изчезва завинаги. След себе си оставя само своя дневник - синя тетрадка с емблема на Мадарския конник върху корицата и думите "Не смей по-натам да прелистваш!" Настойникът на момчето се допитва до външен човек, с надеждата той да успее да открие причините за изчезването му. "Двамата с механика се надяваха, че... като се прочете записаното, то пълна яснота ще се внесе относно изчезването на Левачко, а излезе обратното“.
С прочита на дневника пред читателя се разкрива историята на едно самотно младо момче. То гледа с широко отворени очи света около себе си и записва впечатленията и трудностите от живота на село. Героят търси пътя си сред натрапчивите мисли,че доброто невинаги побеждава. "Прашка се появява под перото на Йордан Радичков в края на 70-те години. Едва ли има друго произведение, в което толкова отчетливо да се чуват личните истории на автора от собственото му детство. Настоящото издание съдържа послеслов от Йордан Радичков, написан през май месец 1994 година. Ето и малка част от него:
"С камък се замеря обикновено кучето, а човекът се замеря с думи. Стига човекът да разбира! Пишейки "Прашка" преди близо двадесет години, си въобразявах, че с проста прашка и с една купчина думи мога да се изправя срещу Голиатите, които ме заобикаляха отвсякъде. Опънатата прашка изсвистяваше в ръцете ми и запращаше надалеко думите, но ни една дума не улучи никакъв Голиат в челото, нито чух да се строшат стъклата на нечий прозорец. Някакъв натрапчив рефрен се бе загнездил в главата ми и докато натъкмявах прашката, все си повтарях "С камъни и дървета те могат да те убият, а с думи не можеш даже да ги нараниш!" Въпреки това продължавах да замятам думи с прашката. Имах надеждица, че някоя и друга дума може да почука като камъче върху прозореца на нечия душа. Толкова много самотни и чувствителни души има, които стоят и чакат някой да почука на прозореца им!"
Книгата "Прашка" излезе по време, когато с високи децибели се прогласяваше социалистическият начин на живот, когато положителният герой се бе така дебелашки и нашироко разположил на трапезата, че за останалите герои нямаше никакво място и ако случайно биваха поканени на обяда, оставаха правостоящи или в краен случай сместени и сбутани в крайчеца на трапезата. За такова време Емилиян Станев казваше, че магаретата изяждат зобта на конете! Но само тогава ли магаретата ядеха зобта на конете? Мигар сега не я изяждат!
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа
 |
|
|
0700 4 55 66
на цената на един
градски разговор |
