Автомобилът летеше напред. Ту поднасяше, ту ускоряваше, ту забиваше спирачки. Слухът ѝ изневеряваше. Всичко звучеше глухо, все едно е под вода. Заслепяваше я синя светлина, ярка и студена, а сирените на линейката виеха пискливо и сякаш много далеч в тъмната нощ. Софи лежеше пристегната на носилката и усещаше как колата взима завоите само на две гуми. Видя Йенс и се почувства в безопасност. Той се надвеси над нея, опита се да я успокои. Но Софи не му вярваше. Защото изражението на лицето му говореше точно обратното - излъчваше мъка и тревога... Тя прошепна името на онзи, който се беше опитал да я убие, два пъти повтори и името на Йенс. Онзи беше завъртял ножа в тялото ѝ. Първо го заби колкото можеше по-дълбоко, после започна да го мести наляво и надясно, само и само да я нарани по-жестоко, да я убие.
Тя отново изрече името му. Йенс се опита да я успокои. До нея стоеше парамедик. Работеше бързо и припряно. Тя обърна очи към тялото си, едва надигна глава. Жълтото одеяло, с което беше завита, бе подгизнало от кръв. Обгърна я пронизващ студ, от гърлото надолу я смаза усещане за тежест и страхотна слабост, от което й призля. След това й се зави свят от чувството за безтегловност; струваше ѝ се, че се носи във въздуха, че е напът да падне от ръба на пропаст, от някаква граница, да изгуби всичко. Софи нямаше сили да устои. Студът се изостри, прониза я, тялото й започна да се тресе, силно и неконтролируемо. Парамедикът се надвеси над нея, притисна я върху носилката с цялата си тежест, опита се да я задържи да не мърда. Тя се взря в очите му и видя страх. И тогава разбра. Осъзна какво ще стане. Софи сама се чу да промълвява няколко пъти: "Не". "Не" в смисъл на "Не може да бъде". "Не" в смисъл на "Мили Боже, страх ме е...". Тя пътуваше право към смъртта.
Той беше сравнително висок, добре сложен и имаше онзи специфичен вид на човек, прекарващ дните си на открито. Бръчиците и браздите по кожата му, съчетани със свръхдоза слънце в очите, оставяха усещане за свежест и естествена радост от живота. Работният ден беше приключил и Едуардо Гарсия стана от носа, прекоси яхтата и отиде на кърмата. Оттам се спусна в лодката, вързана за кораба, и си облече ветроупорно яке и спасителна жилетка. Беше януари и дневните температури се въртяха около десетина градуса, но от морето вееше суров и сух мраз. Той зави и се насочи с висока скорост през вълните към сушата и Биариц. Едуардо Гарсия водеше спокойно съществуване. Сам си го беше избрал. Но истинското му име беше Едуардо Гусман и живееше под чужда самоличност от цяла вечност. Бе напуснал Марбея в Испания като тийнейджър заедно с приятелката си Анхела. Отпътуваха за Франция, по-точно към Биариц, за да карат сърф. Намериха най-доброто място за себе си и се установиха. Нов живот, ново име, нова страна.
Сега, сякаш сто години по-късно, те имаха две момчета и хубава работа. Той беше морски биолог, Анхела - асоцииран адвокат към малка кантора в града. Единствената промяна в семейната картина внесе Хасани – едър египтянин, почукал на вратата им преди половин година. Беше го изпратил бащата на Едуардо, Адалберто Гусман. Ситуацията в Стокхолм се нагорещила. Братът на Едуардо – Хектор Гусман, бил прегазен от конкурентна групировка. Докато приближаваше сушата, Едуардо различи синовете си на вълнолома; и Хасани беше с тях. Те представляваха комична картинка: грамадният египтянин, винаги облечен в костюм, заедно с двете весели момчета, метнали раниците си на рамо. Едуардо им махна. Момчетата му отвърнаха ентусиазирано. Хасани също, макар и по-сдържано, сякаш разбираше, че жестът на Едуардо не е насочен към него. Същевременно обаче той не искаше да се държи неучтиво. Такъв си беше Хасани. Едуардо и синовете му се изкачиха от пристанището към града, хванати ръка за ръка по улиците, които водеха до квартала отвъд туристическата част. Така правеха всеки ден, имаха си ритуал. Децата го посрещаха след училище, отиваха да хапнат и да пийнат, после пазаруваха, прибираха се и приготвяха вечеря. На няколко крачки зад тях, леко задъхан, вървеше Хасани.
Момчетата предложиха "Лорд Нелсън". Аквариумът с живи риби и омари ги привличаше. Едуардо отказа, предпочиташе да седнат на открито въпреки сезона и постоянно ниските температури. Заведението се намираше на едно площадче и той често го посещаваше. Наоколо гъмжеше от народ и Едуардо и момчетата се настаниха на по-странична маса. Хасани седна през две маси от тях. Едуардо махна на сервитьора и показа, че иска обичайното - две оранжади и едно кафе. В този момент телефонът в джоба му звънна.
– Sí?
Беше Анхела, обясни, че ще закъснее, а оценителят щял да идва и Едуардо трябвало да му отвори. Семейството им щеше да се премества в по-голямо жилище. Повикаха човек да огледа къщата, после щяха да обсъдят възможностите. Именно Едуардо бе настоял за оценката на имота, но точно сега предпочиташе да постои на открито пред кафенето.
– Окей – кимна той и затвори.
После махна на Хасани, за да привлече вниманието му.
– Приберете се с момчетата и пуснете оценителя, аз ще дойда след малко.
Синовете му запротестираха, но Едуардо не им обърна внимание. Искаше Хасани да бъде неотлъчно до тях, така беше свикнал. Макар и над главите им да не беше надвиснала някаква видима заплаха, египтянинът му даваше допълнително спокойствие. Момчетата тръгнаха с Хасани и прекосиха площада. Едуардо се загледа подире им и се усмихна заради езика на тялото, който ясно даваше да се разбере, че се смятат за жертви на несправедливо отношение. Усмивката му стана още по-широка, когато видя как изведнъж и двамата забравиха несправедливостта и започнаха да се гонят по улицата. Кафето и оранжадите пристигнаха на поднос. Сервитьорът се огледа за децата.
– Да върна ли напитките?
Едуардо поклати глава.
– Ще ги взема за вкъщи, става ли така? – и посочи един вестник, навит на руло под мишницата на сервитьора. – Ако може да го погледна за малко.
Едуардо си пиеше кафето и плъзгаше поглед по първата страница; стори му се безинтересна, отгърна на спортните новини и затърси футболните резултати. Приближи велосипед. Беше със скорости, чу се характерното цъкане на главината. Едуардо вдигна поглед от вестника. Велосипедистът спря встрани от него до най-външната редица маси, обърнати към площада. Мъжът, който слезе от колелото, беше нисък и носеше раница на гърба. Седна край една свободна маса до Едуардо и кимна, когато погледите им се срещнаха. Мъжът беше блед, късо подстриган. И като че имаше нещо в очите му... Едуардо се усмихна в отговор и се върна към вестника. Намери списъка с международните първенства и се ужаси от слабите резултати на любимата "Малага"; отказваше да поддържа "Барса" и "Реал" - или "Малага", или нищо. През площада задуха вятър, обърна горната част на страницата и тихо я развя. В този момент цъкащият велосипед напусна кафенето. Едуардо вдигна глава и проследи с поглед колоездача, а после пак сведе очи към вестника.
В съзнанието му обаче се настани един образ – този на велосипедиста. Образ, който му подсказваше, че нещо не е наред, че нещо липсва. Едуардо пак вдигна очи, но него вече го нямаше. Погледът му се насочи към масата, на която онзи беше седял. Какво бе видял? Мъжът не му ли се стори някак по-дребен, когато се изправи, не липсваше ли нещо? Дали не си беше забравил някаква дреха? Яке? Не, нещо друго. Едуардо затърси из паметта си... Раницата! Наведе се. Да, тя бе оставена под стола. Беше черна и лежеше съвсем неподвижно, както всъщност е обичайно за раниците. Но в тази тук сякаш имаше живот. Като че Едуардо забелязваше нещо, което не можеше да се види, сила, която всеки момент щеше да накара раницата да се раздвижи. Както и стана.
Скоростта на някои чувства понякога е по-висока от тази на светлината. Затова и Едуардо имà време да изпита една наносекунда благодарност. Краткотрайна, но пронизваща благодарност към божията ръка, изпратила двамата му скъпи синове далеч от абсурдната ситуация, която в този миг го сграбчи и разкъса цялото му съществуване на парченца. Горещината от жестоката експлозия изпари всичко в близост, кафето, оранжадите. Също и слюнката му, сълзите, потта, кръвта, водата в тялото му. Всичко, което някога бе Едуардо Гусман, изчезна в безкрайното небитие."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
