"В деня на погребението на баща ми краката ми се люлееха. Земята се бе отклонила от оста си, а аз все още не можех да се наглася заедно с нея. Бях на двайсет и шест години, съсипана от скръб и бременна. Оставаше само месец до раждането на второто ми дете, а ето че гледах как внасят ковчега в църквата в Рим. Това беше първото погребение, на което някога бях присъствала, и мисълта, че цялата жизненост на баща ми се съдържаше в онази дървена кутия, ми отне и малкото останало ми присъствие на духа.
Хванах се за скамейката и погледнах към майка си Бруна, седнала неподвижно до мен. Големите ѝ кафяви очи бяха скрити зад огромни слънчеви очила. Тя бе толкова изгубена в собственото си отчаяние, че не можеше да ми предложи утеха. Почувствах се като сираче... и не за пръв път. Истината беше, че тя и папа обитаваха свой собствен свят много преди да получа достъп до него. От най-ранните дни на незаконния им романс през петдесетте години на изминалия век връзката им бе неизмеримо дълбока. А аз бях неочакваното дете на любовта им, което баща ми беше уредил да се роди в друга страна, за да се избегне скандалът. Алдо Гучи, творец, мечтател и лице на известната модна къща, не беше човек, с когото да спориш. Бизнесмен новатор с изключителна енергия, той бе превърнал бащината си малка флорентинска компания за продажба на куфари и чанти в глобален феномен, символ на италианския шик.
А после, след катастрофален обрат на събитията, лично наблюдавах сърцераздирателния му погром и съсипването на семейното наследство, което той толкова страстно защитаваше. През последните пет години от живота му поредица от предателства, напомнящи за трагедията на крал Лир, доведоха до продажбата на бизнеса му, а накрая и до смъртта му. За мен обаче папа не беше човек, който би трябвало да бъде съден или съжаляван. Той просто беше най-прекрасният татко, с постоянната усмивка и с отличителния си парфюм, който влиташе и после излиташе от живота ни стремително и шумно като някаква екзотична птица. Длъгнест, гъвкав, постоянно в движение, той нахлуваше, за да запълни спокойното ни тихо пространство с енергията и смеха си. Не приличаше на никой друг; беше човечен, раним и съкрушен. Макар да не го виждахме достатъчно често или за достатъчно дълго време, за майка ми и мен той беше спойката, която ни събираше заедно.
Сега вече го нямаше, а ние трябваше да преживеем погребението му. Не само дългата цял час църковна служба, но и тежкия преход до гробницата на Гучи извън Флоренция. Предстоеше ни безкраен ден след дълги и трудни няколко седмици. Мама, папа и аз се бяхме укрили в частна католическа клиника в очакване на края... без да вярваме напълно, че ще настъпи. Докато сестрите мълчаливо сновяха напред-назад, майка ми бе заела мястото си от едната страна на леглото му, а аз седях от другата. Ние бяхме пазителите на тайните и на истината - две жени, които познаваха истинския Алдо Гучи, но въпреки това го обичаха. В мига, в който жененият ми баща съзрял la bella Bruna - красивата Бруна, - когато тя дошла на работа като продавачка в магазина му в Рим, той изгубил ума и... сърцето си.
Свенливата осемнайсетгодишна девойка щяла да се превърне в истинския север на баща ми, в компаса, по който щял да се води през остатъка от живота си. През трите десетилетия, в които "доктор" Гучи - както често го наричаха - обикаляше света, за да гради империята си, Бруна била тази, при която се завръщаше, винаги тайно, в търсене на подкрепа и убежище. И именно тя беше жената, която стискаше ръката му, когато той издъхна. Младата красавица, оприличавана на някои от най-известните италиански филмови звезди от епохата, платила висока цена, за да стои скрита през всичките тези години. Следователно платих и аз.
Бях необщително дете, на което му се наложи да порасне бързо. Озадачавах се от бавното ѝ и мъчително оттегляне от света, от начина, по който тя не ме допускаше в светилището, предназначено за нея и баща ми. Забележителната им история изглеждаше забравена в църквата "Санта Киара" в северозападните покрайнини на Рим в утрото на погребението му през януари 1991-ва. Франко, шофьорът на баща ми, ни откара мълчаливо до модерната църква в теракотен цвят. Присъединихме се към тълпата жалеещи, като на сън изкачихме широките каменни стъпала, след което бяхме отведени до скамейките с членовете на персонала и съдружниците, които бяха надошли от цял свят, за да отдадат почит на прославения патриарх Гучи.
От другата страна на пътеката седеше първата съпруга на баща ми, Олуен, заобиколена от тримата ми полубратя, Джорджо, Паоло и Роберто, за чието съществуване не бях подозирала чак до десетата си година. Никога дотогава двете семейства не се бяха събирали под един покрив и атмосферата беше ледена. Всъщност това беше и първият път, когато виждах майка им на живо. Ако въобще бях мислила за нея, вероятно щях да си я представя като елегантна застаряваща англичанка, с изправена стойка, с блуза и жилетка в еднакви цветове и с перли. А тя се оказа съсухрена дребничка старица в инвалидна количка. Телесната и умствената слабост на осемдесет и една годишната жена ме шокираха. Майка ми, вцепенена от мъка, изглежда, дори не я забеляза. Не обърнахме внимание и на очевидното ни отделяне от онази част от семейството на баща ми. Тук беше нашето място по подразбиране. В онова горчиво утро, в онази неприятна сграда, единственото, което можех да направя, е да държа разперените си длани върху нероденото си дете и да се чудя как ще оцелеем от семейните бури без защитата на баща ми. Нямаше го по-малко от седмица и макар майка ми още да го виждаше всяка нощ в сънищата си, двете се чувствахме като
изтръгнати от корена си.
Съвсем очаквано папа беше уредил делата си дълго преди да изпадне в последната фатална кома. Беше организирал собственото си погребение, преди да остави подробностите на най-отдадените хора от персонала си. Службата трябваше да е семпла, без цветя и само с няколко хвалебствени слова. За да покаже почит към майка ми, сам беше съчинил некролога си, който да бъде издаден след смъртта му. "Алдо Гучи", бе написал той, "остави съпругата си Бруна Паломбо и своята спътница Олуен Прайс". Някои италиански вестници честно отпечатаха разликите между двете жени, точно както бе възнамерявал баща ми. Но не и "Ню Йорк Таймс". Некрологът, публикуван два дена след смъртта му, цитираше думите на президента Джон Ф. Кенеди за него като "за първия италиански посланик на модата". Статията завършваше с изречението: "Господин Гучи бе надживян от бившата си съпруга Олуен Прайс и от тримата си сина, Роберто, Джорджо и Паоло".
Майка ми и аз не бяхме споменати. Пропускът беше явен и вероятно организиран от другата част от семейството, но нищо не можехме да направим. Нито пък бихме могли да се противопоставим на множеството други неприятни неща, написани за баща ми след смъртта му. По закон и за дълго време бях длъжна да бъда невидима за другите и да не издавам нищо. Досега. Оттогава минаха двайсет и пет години. Това е неразказаната история - на майка ми, на баща ми и на световната империя, която той бе създал и която впоследствие бе оформила живота ни. Сега вече мога да говоря."
Из книгата
Рейтинг: 9.86 / 7 гласа
