"Красавица
Американското кино и най-вероятно американската култура са в един от най-благодатните си периоди. Камерата се приближава към застанала гърбом и облечена в палто с тигрова шарка и подходяща шапка жена. Жената бавно се обръща наляво към пищно украсено и с позлатена рамка огледало в цял ръст, в което виждаме отражението ѝ, макар лицето ѝ да остава закрито от яката на палтото. Яката се смъква полека точно колкото да разкрие изключителното лице на Стрейзанд. Тя извива вежди и хладнокръвно измерва себе си с поглед. "Здравей, красавице", изрича тя, сякаш мърка. Следва край на близкия план, а Стрейзанд почти нечуто се изсмива, все едно се е пошегувала, но поведението ѝ показва, че не се смее на шегата си, а на нас. И наистина е така. След това лицето ѝ помръква, вероятно за да ни покаже колко път е трябвало да извърви, преди да може да изрече тези думи.
Така през 1968 година се появява пред публиката на филма Весело момиче Барбра Стрейзанд. И каква само е появата ѝ! На първо място е външният ѝ вид - смесица от екзотика, породиста природа и еврейски корени. Поведението ѝ също е неподражаемо - тайнственост, овладяна елегантност на истинска звезда, едва-едва загатната от извитите вежди, самокритичност, която отстъпва място на стеснителност, която пък отстъпва място на несигурност по отношение на себе си. Гласът ѝ също е удивителен, докато произнася с непогрешимия си бруклински акцент широко отворените и проточени гласни в "красавице". Този акцент не подхожда на царственото държание, скъпото палто, внушението за власт. Смехът ѝ също казва... много. Както и тъгата, тя дори е още по-красноречива... Казват, че Стрейзанд съвсем не се шегувала със себе си, нито се самоиронизирала, говорела е съвсем сериозно - наистина е великолепна в онзи кадър, - макар до този момент никой с външния вид на Стрейзанд, нито с етническия ѝ произход: този двоен лош късмет да е едновременно и еврейка, и от Бруклин, нито с нейното невероятно себелюбие да е успявал да се превърне в кинозвезда в Америка, какво остава за драматична звезда, а Стрейзанд се превръща в най-великата.
Когато се обръща към образа си в огледалото, тя утвърждава красотата си и кара останалите да възприемат един нов, непознат дотогава вид обаяние, непознат стил за звезда, нов вид сила. Със "Здравей, красавице" Стрейзанд слага началото на нова ера и почти няма човек, който да не го осъзнава. Макар по екраните никога да не се е появявала звезда като Стрейзанд, като Стрейзанд има милиони, десетки милиони зрители, които гледат тези екрани, както го е правила самата Стрейзанд, преди да стане звезда. Тези зрители вече имат на кого да се оприличават - не образ, в какъвто да мечтаят да се превърнат, както до този момент е била прилъгвана публиката, за да седне в киносалоните, ами образ, какъвто те вече са. Такова въздействие има върху тях Барбра Стрейзанд. Тя не олицетворява Холивуд. Тя е Бруклин. Не е тях. Тя е нас. Може и да изглежда странно да се натоварва човек на изкуството, чието задължение е забавлението, с толкова сериозен психологически и културен товар, но Стрейзанд не е просто актриса, която трябва да забавлява.
Тя отдавна е културно явление - от тези, които вдъхновяват слова, поеми (например поемата на Уейн Къстенбоум "Стрейзанд изпълнява Стравински"), театрални пиеси (Купувач и изба), произведения на изобразителното изкуство (Четирите Барбри на Дебора Кас), песни ("Барбра Стрейзанд" на Дък Соус, в която името ѝ е единственият текст), дори злобния и враждебен епизод на Саут Парк. След като вече петдесет години я гледаме и слушаме, тя е успяла да се превърне в част от американското съзнание, така както са успели да го направят само шепа артисти преди нея. Без огромния ѝ талант това не би било възможно. Тя е "най-успешната и вероятно най-талантливата изпълнителка от своето поколение", пише Майкъл Шнейерсън във Венити Феър. Почти от момента, в който за пръв път излиза да пее пред публика на седемнайсетгодишна възраст, тя предизвиква възхищение. Изпълнителят на класическа музика, пианистът Глен Гулд, нарича гласа ѝ "едно от природните чудеса на съвремието", а за композитора Куинси Джоунс гласът ѝ е "Страдивариус". Повечето музикални критици я смятат за най-великата популярна изпълнителка и за единствената, която може да се равнява с Франк Синатра.
Барбра Стрейзанд, също като Синатра, променя динамиката на изпълнението на американската популярна музика и има цяло поколение имитатори. Всеки път, щом чуете някоя певица да извисява треперливо глас във високия регистър, да проточва гласна или видите как ръцете ѝ плавно и в синхрон с музиката се движат във въздуха или пък се прави на Сара Бернар, може да сте сигурни, че Стрейзанд вече е правила същото. Но само талантът - дори огромен талант като този на Стрейзанд - не е в състояние да създаде културната икона. Той дори за предпоставка не стига в това отношение. Онова, което превръща артиста в културна икона, е начинът, по който той или тя докосва струните на душите ни и се превръща в олицетворение на собствените ни скрити дълбоко в нас импулси. Той или тя сякаш не само ни разбират, но и ни изразяват. Животът на такива изключителни артисти, или поне този, който те изразяват чрез работата си, има много какво да ни каже.
Обикновено ни привличат с потайна сила, шепот изпод изпълнението: мрачното бунтарство на Марлон Брандо, хладнокръвието на Синатра, непочтителността на Бийтълс. При Стрейзанд обаче няма нищо скрито, всичко е явно и не става дума за шепот, ами за вик. Стрейзанд, чиято майка я убеждавала да стои далеч от сцената, защото според нея била твърде непривлекателна, че да успее; Стрейзанд, която нито веднъж не била солистка на хора в гимназията, защото някаква съученичка пеела опера по-добре; Стрейзанд, която на прослушванията била отпращана още с появата си заради своя външен вид; Стрейзанд, която, изглежда, се явявала втори вариант където и да се яви на прослушване - тази Барбра Стрейзанд представлявала всяко обикновено момиче, което някога е било отхвърляно.
Изпълнявала песни за самотата, отчаянието и копнежа. "Хора, които се нуждаят от хора..." "Спомените, които ни носят болка, решаваме да забравим..." "Вече не ми носиш цветя..." В изпълнения ѝ с горест глас се чува и долавя всяко пренебрежение, всяка обида, всяка рана. Тенеси Уилямс казва за този глас, че е "чист и сладък, но изпълнен с неистов гняв, всяка частица от който е вложена в търсенето на артистично съвършенство". Само Стрейзанд може от бодрата песничка, използвана в предизборната кампания на Франклин Рузвелт „Пак настанаха щастливи дни", да направи скръбна и печална песен. Изглежда, тя разбира с цялата си душа колко непосилен е животът. И така намира отклик у почитателите си. Те отвръщат, защото споделят едно и също познание. "Няма по-въодушевяващ миг в самоосъзнаването от това да си младеж, който за пръв път попада на Барбра Стрейзанд." Стрейзанд е момичето, победило лошите шансове, без да се подчини на правилата и без да се променя заради тях. Както самата тя казва: "Може би успехът ми се обяснява с факта, че не съм красавица. Може би успях, защото съм момичето, което едно момче не би погледнало два пъти, и когато пея за това, какво е да си невидима жена, хората биват обзети от желание да ме закрилят." Освен това нейният американски успех е успехът на една еврейка. Усещането, че е отхвърляна от представителите на култура, която се е посветила на спояването на различията, е по същество същото усещане за отчужденост, което всички евреи изпитват.
"Дълбоко някъде в себе си съм истинска еврейка", споделя тя веднъж, "но на място, което дори аз не мога да намеря." Не е религиозна, поне до началото на работата по Йентъл, когато започва да изучава юдаизма. Въпреки всичко притежава характерната за евреите чувствителност и най-вече храни усещането, че си различен. Като момиче я тормозят заради външния ѝ вид. Наричат я "Грамадния клюн" заради носа ѝ. Когато влиза в шоубизнеса, често ѝ повтарят, че трябва да си оперира носа, ако ще има някакви стремежи за успех. Естествено, тя отказва, най-вече заради факта, че не иска да предаде себе си, което би означавало да предаде същността си на еврейка. Веднъж казва: "Никакви операции на носа. Държа наистина да съм себе си. Всъщност хората би трябвало да бъдат оставени сами да решават, а не другите всячески да се мъчат да ги променят". Фактът, че тя не само е щастлива и доволна с еврейската си същност, а дори блести в нея, се превръща в една от отличителните ѝ черти. "Удивителното при Стрейзанд", ще напише културната критичка Камил Палиа, "е войнственият начин, по който изразява етническата си принадлежност. Носът, който отказва да промени, издава по безспорен начин произхода ѝ. Тя е личност, която наистина прави революция."
Наистина Стрейзанд, изглежда, разбира, че нейната външност и явното неприкриване на произхода ѝ я отличават и изграждат връзката ѝ с публиката. Твърди се, че тя е първата звезда, постигнала успех заради своята еврейска същност, а не въпреки нея. Имало е, естествено, и други евреи, станали звезди и преди Стрейзанд. Тези еврейски артисти обаче обикновено са били комедийни актьори, превърнали еврейския си произход в повод за присмех, прикривали са го, дори с помощта на грим, както е правел Пол Муни, или са го пренебрегвали като Джон Гарфийлд. Стрейзанд може и да е била смешна, но никога не е ставала повод за присмех, никога не е пренебрегвала еврейската си природа, нито се е стремила да я скрие."
Из книгата