"Крал Артур и неговите рицари
С отслабването на властта на Рим, някъде около пет века след раждането на Христа, на практика страните от Северна Европа останали без държавно управление. Многобройните владетели, повече или по-малко могъщи, удържали властта си над територии, чиито размери били според възможностите им. За да достигнат обща цел, понякога те се обединявали, но обикновено били в постоянна вражда. При това положение правата на обикновените хора изцяло зависели от милостта на противника. Било съвсем ясно, че обществото неизбежно би станало варварстко, ако липсвали ограниченията, налагани върху беззаконната власт на управниците. Ограниченията били, първо, съперничеството между управниците, които се отнасяли с подозрение един към друг, и второ, влиянието на църквата, която, водена от искрени или користни подбуди, се стремяла да осигури защита за слабите.
И накрая, въпреки егоизма и страстите, хората винаги са притежавали чувството за справедливост и великодушие и това обяснява появата на рицарството, създаването на някаква идеална героична личност, която съчетава непобедима сила и смелост, справедливост, скромност, преданост към висшестоящите, уважение към равните, състрадание към слабите и набожност. Този идеал, макар и да не се срещал в обикновения живот, се възприемал като образец за подражание.
Думата chivaltry, "рицарство", идвала от френската дума cheval, "кон". Думата knight първоначално означавала "момче", "слуга", после започнала да се употребява за млад човек, когато той получавал правото да носи оръжие. С това право удостоявали млади хора от богати семейства, като основната част от населението не притежавала оръжие. И така, рицарят бил въоръжен конник от знатен произход или на служба при лица от знатен произход, който имал собствен източник на доходи, но често зависел от милостта на хората, при които служел. По време на война рицарят заедно със съратниците си се намирал в лагера на суверена си, участвал в бойните действия и защитавал замъка му.
В мирно време обаче той често се появявал в двора на своя суверен и украсявал с присъствието си пировете и турнирите, които запълвали свободното време на благородниците. Търсейки приключения, рицарят можел да странства, като се стремял да наказва злото и защитава справедливостта, а понякога изпълнявал религиозен или любовен обет. Тези рицари се наричали странстващи. Те били желани гости в замъците на аристократите - тяхното присъствие внасяло оживление в уединения живот на обитателите на замъка. Рицарите били приемани с уважение и в манастирите. Голяма част от техните доходи често зависела от щедростта им. Но ако се случело наблизо да няма замък или манастир, можело е смелият рицар, без да вечеря, да прекара нощта до крайпътния кръст.
Ясно било, че правосъдието, което раздавали, имало груб характер. Силата, призвана да възстанови справедливостта, можела лесно да причини зло. Въпреки измислените истории, в рицарските романи правдиво се изобразявали нравите по онова време. Често рицарският замък е пораждал ужас в околността. В неговата тъмница се измъчвали господа и дами в очакване на някакъв герой, който можел да ги освободи или да даде откуп. Въпреки законите, много от васалите винаги били готови да изпълнят заповедта на своя повелител. Правата на невъоръженото мнозинство не влизали в сметката. Това противоречие между реалността и теорията станало причина да се появят противоположни мнения за рицарството. И докато едни страстно превъзнасяли заслугите му, толкова други го осъждали. Като разсъждаваме обективно, ние не можем да се поздравим, че на смяна на епохата на рицарството са дошли времена на законност и ред, и съдията, макар и да не е такава колоритна фигура, е заел мястото на рицаря в доспехи.
Турнирите
Великолепните драматизирани рицарски турнири с ярките одежди на участниците, красивата конска сбруя и рицарският кодекс (сборник рицарски закони) се появили във Франция. Църквата неведнъж осъждала провеждането им, може би защото често се превръщали в кървави касапници със смъртни случаи. Рицарските двубои се различавали от рицарските турнири. В двубоя рицарите използвали копия и целта била да се свали противникът от седлото. На турнирите рицарите демонстрирали изкусното владеене на различните видове оръжие и ездата, при това били длъжни да спазват установени правила. Например забранено било да раняват конете, с меча да се нанасят прободни рани, да се напада противникът, когато е с вдигнато забрало. По време на турнира дамите поощрявали рицарите, връчвали награди, а майсторството на победителите ставало тема на романи и песни.
За трибуни за зрителите служели кули, тераси, галерии, висящи градини, украсявали ложите със скъпи тъкани, гоблени, цветя. Всеки от участниците в турнира обявявал името на дамата на сърцето си. Рицарят обикновено хвърлял поглед към трибуната, където тя седяла, и погледът на блесналите очи, които го гледали отгоре, усилвал храбростта му. Рицарите прикрепвали към шлемовете, щитовете и доспехите панделки, воали, гривни, катарами, с една дума - детайли от женска дреха, получени в знак на благоволение от дамата на сърцето. Ако по време на двубоя рицарят изпуснел или загубел този подарък, очарователната дарителка му изпращала нов, особено ако била доволна от поведението му по време на турнира."
Из книгата
Рейтинг: 8.25 / 4 гласа
