"Тишина. Това ме чакаше на входа на къщата на Уес в Малибу. Моят дом. Не зная какво бях очаквала. Може би през съзнанието ми бе минала някаква кратка надежда, че вселената ще се разтвори и ще положи рая пред нозете ми. Под формата на моето момче. Най-сетне на американска земя. Че ще го видя жив, здрав, на сигурно място сред спокойствието и уюта на нашия дом. Защото в крайна сметка беше точно това - нашият дом. Уес бе успял да промени начина ми на мислене. Начина, по който гледах на това, което Жин наричаше "Имението в Малибу". Уес ми бе казал, че алтернативата е да намерим нещо друго, да се преместим заедно на място, където ще се чувствам добре. Не, не исках това. Истината е, че предпочитах да се потопя във всичко онова, което беше той. Цял. Уникален. Прелестен. Величествен. Уес. Той работеше здраво и заслужено бе постигнал всичко едва на тридесет години. Не се блъскаше в гърдите за постиженията си, не беше и алчен за повече. Изчистените линии и уютният декор те мамеха да седнеш и говореха за манталитета на собственика.
Вървях из стаите, празни и тихи, и оглеждах с нови очи предметите, които вече познавах, преоткривах ги. Но имаше нещо ново и различно. Огледах се и потърсих с поглед какво се бе променило през последните два месеца за времето, когато не бях успяла да дойда до тук. Над камината беше поставена малка статуетка на балерина с високо вдигнат крак. Ръцете ѝ бяха обвити около глезена, вдигнат високо над главата, и балансираше върху палците си. Тази балерина принадлежеше на майка ми. Когато бях малка, тя се вдигаше на пръсти, извиваше тяло назад и ми показваше точно как се прави това движение. Майка ми танцуваше в казината на Вегас, но преди това е била балерина. Умееше да танцува класически и съвременен балет. Обичах да я наблюдавам как се движи. Докато чистеше, се въртеше и танцуваше в ритъма на музика, която чуваше само тя и вероятно съществуваше само в съзнанието ѝ. Черната ѝ коса се усукваше около тялото ѝ, летеше под кръста.
Като черно наметало. Когато бях на пет години, си мислех, че майка ми е най-красивата жена, и я обичах повече от всичко на света. Моята любов не беше приета, не беше оценена, беше избутана встрани, но статуетката беше съвсем на мястото си. Стоеше гордо над камината и колкото и да ми се искаше да я съборя, да я натроша, да я оставя да се разпилее на парчета, все пак я оставих там. Ако преди време не бях решила, че искам да я задържа, сега щеше да е подарена. Понякога спомените болят. Дори истински красивите спомени. Обърнах се и огледах стаята. На една малка масичка бе поставена снимка в рамка. Мади. Снимката ѝ от деня, преди да тръгне за първи път на лекции в университета. Този ден вървях след нея като изгубено кученце, а Мади подскачаше от щастие, стискаше ме за ръката и ми показваше залите, аулите, лабораториите, люлееше ръцете ни във въздуха, разказваше ми за предметите си и какво пише в програмата за всеки един от тях. Щастието не се побираше в телцето ѝ и аз боготворях всеки миг от този ден, защото знаех, че Мадс, моята малка сестричка, ще постигне изумителни неща. И дори вече ги бе постигнала. Толкова се гордеех. Нищо не можеше да я спре, нищо не можеше да я задържи. Продължих към кухнята. На хладилника видях колаж от снимки, закрепени с магнитчета. Това бяха снимки, които взех от нашия хладилник във Вегас. На Мади, Жинел, татко. Имаше и няколко нови, които не бях проявила. На Уес и мен.
Едната беше от една вечеря, а другата беше селфи, което си направихме в леглото, но се виждаха само лицата ни. Вероятно Уес ги бе добавил. Това беше началото. Прокарах пръсти по усмихнатото му лице. Така уверен, толкова секси. Залепен до тялото ми. Гърдите ми се свиха от болка и неволно разтърках мястото, за да накарам спазъма да се разнесе настрани и да отпусне. Скоро. Скоро щеше да си е у дома. Трябваше да вярвам. Да вярвам в пътешествието. Сега, повече от всеки друг път, трябваше да вярвам в татуираните на крака ми думи. Тръгнах към стаята, която сега беше нашата спалня, и заковах на място пред отворената врата. Устата ми неволно се отвори от изумление, а очите ми се разшириха до размер на чинии.
– Майко мила! - гледах към лицето, което също бе вперило очи в мен. Моето лице. Последната снимка, направена ми от Алек през февруари на върха на кулата в Сиатъл, на която бях вперила поглед в изумителната гледка пред нас. Косата ми се вееше като абаносово ветрило, направено от кичури. Това беше денят, в който се почувствах напълно свободна. Без товара, който баща ми бе стоварил върху живота ми, без изискванията да бъда това, което клиентът пожелае от мен. В тази секунда на мир и свобода всички мъки и тревоги бяха изчезнали. В този миниатюрен отрязък от време бях просто Миа, едно момиче, което вижда истинска красота като за първи път. Не можех да повярвам. Уестън бе купил най-скъпото произведение на Алек. В разговорите ни през изминалите няколко месеца бях казала на Уес за Алек. Само основни неща, без онези подробности, от които щеше да го заболи. Тогава наблегнах повече върху изкуство на Алек, как всяка нова картина ме променяше, как ми позволяваше да видя живота, любовта и себе си някак по-ясно. Когато разказвах на Уес колко много дължа на Алек за това, на което ме научи, бяхме в леглото, увити един около друг. Тогава му споделих и колко грешно ми се бе сторило да взема парите на Алек, но наистина нямах друг избор. Извадих телефона, минах през списъка с контактите и набрах Алек.
– Ma jolie , на какво дължа огромното удоволствие да чуя гласа ти? - каза в слушалката с онзи гладък, съблазнителен глас, който ми напомни за едни по-щастливи времена, прекарани под греховното тяло на моя французин. Обърнах се, тръгнах към леглото и седнах с кръстосани под дупето крака.
– Аз... аз... не мога да повярвам... - Вместо да продължавам да се мъча да обяснявам, завъртях телефона, направих снимка на картината и му я пратих. После пак долепих слушалката до ухото си. Чух рингтона му за получената снимка.
– Миа, parle moi, добре ли си? - В тона му се усещаше тревога. Огледах всеки детайл от красотата пред мен, закачена над леглото на Уес, над нашето легло. Гласът ми трепереше.
– Погледни какво ти пращам.
– Такива форми на комуникация не ме интересуват, chérie.
– Просто го направи - казах раздразнено и с надеждата да разбере, че наистина трябва да го направи на секундата. Веднага след това чух как натиска няколко бутона на телефона си.
– А, mais oui, виждаш себе си, non ? Има моменти, когато искаш да протегнеш ръка през телефонната линия и да удушиш човека, с когото говориш. Е, това беше един от тези моменти.
– Не разбираш какво те питам, Алек. Защо виждам себе си в спалнята на приятеля си?
– Ma jolie, имаш copain ? Приятел? - възкликна той, а последната дума се изтърколи от устните му по онзи начин, с онзи акцент, който почти ме накара да забравя защо съм му ядосана и че се прави, че не разбира. – Отдала си се завинаги на един човек! Félicitations! - поздрави ме той, но все още не ми отговаряше на въпроса защо картината му виси точно в тази спалня.
– Алек – изръмжах пак. – Моля те, концентрирай се малко.
– Мхм. О, ти винаги успяваш да ме концентрираш. Особено когато си гола до мен. Мога да си спомня до последната подробност какво е усещането да те държа в ръцете си цял един месец. Спомняш си, oui ?
– Алек, сега няма да се впускаме по алеята на спомените. Имам нужда от отговори. От теб. Как фотографията се оказа в тази спалня? Той се засмя и въздъхна.
– Както винаги, нетърпелива да узнае всичко. Може би е било планирано като изненада compte tenu de votre amant. Френският ми никак не беше на ниво, понеже не се бях чувала и не бях говорила с Алек много през последните месеци, но като цяло май казваше, че е трябвало да бъде изненада от любимия ми.
– Уес я е купил?
– Не съвсем.
Гръбнакът ми се скова, стисках зъби толкова силно, че ако между тях имах камъни, щях да ги строша.
– Сега не му е времето да си играеш с мен. Казвай какво става, французино! Изплюй камъчето!
– Плюенето е много грозен навик и не го правя. Завъртях очи и паднах назад върху леглото.
– Алек – предупредих.
– Любовникът ти не плати за картината – каза ясно той.
– Тогава как се е оказала тук? – Да изкопчиш информация от Алек, когато не иска да ти каже нещо, е като да изцедиш още един оргазъм от мъж, който вече е свършил няколко пъти и те е чукал седем-осем часа. Невъзможно. Най-накрая той въздъхна:
– Ma jolie , ще бъда честен с теб, oui ? – Нямаше нужда да отговарям. Той знаеше какво искам, но все пак потвърдих.
– Oui. Merci .
– Любовникът ти се е обадил на агента ми. Искал да купи "Сбогом любов". От самото начало отказвах да я продам и той е знаел."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 2 гласа
