"Имената се губят или потъват в забрава. Едва ли имаше човек, който да знае това по-добре от Ласло Странник. Отпървом той бил кръстен с друго име, но то се изгубило като песен, която няма кой да пее. Навярно името принадлежало на някой древен род, изтъркано от ползването през потомствата. Навярно му било дадено от любящ човек. Харесваше му да си мисли така, но нямаше как да знае. Всичко, което имаше, беше Ласло и Странник: Странник беше фамилията, която даваха на всички подхвърлени деца в кралство Зосма, а Ласло - по името на немия чичо на един от монасите.
- Отрязаха му езика на една затворническа галера - разправи му брат Аргос, когато Ласло поотрасна достатъчно, че да разбира.
- Чичо ми беше странно мълчалив човек, а ти беше несвойствено тих като пеленаче и така ми хрумна: Ласло. Онази година имах да кръстя толкова много кърмачета, че карах с каквото ми щукне. - После, като помисли, добави: - Изобщо не вярвах, че ще останеш жив. В онази година Зосма била сломена и от раните ѝ в безсмислена война изтекла кръвта на хиляди мъже. Войната, естествено, не се заситила с войниците. Нивята се превърнали в пепелища, селата били разграбени. Шайки от останали без покрив селяци бродели из опустошената земя и се биели с гарваните за остатъците от зърното. Толкова много люде измрели, че двуколките, с които по-рано прекарвали крадците до бесилките, сега извозвали сирачетата до манастирите и женските метоси. Монасите разправяха, че осиротелите деца пристигали като натоварени агнета и не знаели нищо за потеклото си. Малцина били поотрас-
нали дотолкова, че поне да си знаят имената, но Ласло бил кърмаче, при това болно.
- Беше сив като дъжда - продължи разказа брат Аргос.
- Бях сигурен, че ще пукнеш, но се хранеше и спеше, и с времето си възвърна обичайния цвят. Никога не проплака, нито веднъж, което беше неестествено, но ние затова те харесвахме. Никой от нас не беше надянал расото, за да стане бавачка. На това малкият Ласло отвърна с огън в душата:
- Никой от нас не се е родил, за да остане сирак! Но той си беше сирак, Странник, и макар че имаше склонност да си фантазира, никога не хранеше илюзии и още от съвсем малък разбираше, че не го чакат никакви разкрития. Никой нямаше да дойде да го потърси и Ласло никога нямаше да узнае истинското си име. Сигурно затова загадката на Плач го бе пленила с такава сила. Всъщност загадките бяха две - една стара и една нова.
Старата отвори съзнанието му, ала новата се напъха вътре, позавъртя се няколко пъти и се намести с въздишка, като доволен дракон в уютното си ново леговище. Години наред загадката щеше да остане там, в ума му, дишайки тайнственост. Тя беше свързана с едно име и с откритието на момчето, че имената не само се губят и потъват в забрава, но може и да бъдат откраднати. Когато това се случи, Ласло беше петгодишен, възпитаник на приюта в Земонския манастир. Беше се промъкнал тайно в старата овощна градина, свърталище на хвъркати нощни твари и златоочици, за да си поиграе сам. Зимата едва-що бе настъпила. Голите дървета се чернееха. На всяка крачка детето разчупваше кората от скреж, а облакът пара от устата му го съпровождаше като призрачен другар. Камбаната възвести вечернята и бронзовият ѝ приканващ глас се разнесе през кошарите и над овощната градина на плавни звънки вълни. Ако не се прибереше, щяха да забележат отсъствието му, а забележеха ли, чакаше го бой с пръчка. Ласло не се прибра. Той винаги намираше начин да се измъкне сам навън и краката му бяха нашарени с белези от жилавата лешникова пръчка с неговото име върху нея, която висеше на куката. Но не съжаляваше. Не съжаляваше, че бяга поне за малко от монасите, правилата, неприятните задължения и живота, който го стягаше като тясна обувка. За да си играе.
- Връщайте се там, откъдето сте дошли, ако имате капчица здрав разум - предупреди той въображаемите си врагове. Във всяка ръка държеше по един "меч" - черни ябълкови клони, чиито дебели краища бяха омотани във върви вместо дръжки. Този дребничък, недохранен несретник с резки по главата, които монасите бяха оставили, докато го бръснеха да не хване въшки, се държеше с изтънчено достойнство и в този миг в собственото си въображение положително беше воин. И то не какъв да е, ами от най-страховитите, съществували някога - тицерканите.
- Никога чужденец не е виждал забранения град - рече той на неприятелите си. - И докато аз дишам, никой няма да го зърне!
- Значи сме късметлии! - отвърнаха противниците му, които в здрача бяха по-истински за него, отколкото монасите, чието монотонно напяване се носеше по склона откъм манастира. - Защото много скоро дъхът ти ще секне. Сивите очи на Ласло се присвиха в цепки.
- Нима смятате, че можете да ме надвиете? Черните дървета затанцуваха. Поривът на вятъра подгони призрачния му дъх, но на негово място излезе друг. Огромната му сянка се разстилаше пред него, а в ума му проблясваха древни битки, крилати създания, планина от разтопени зли демонски кости, в чийто далечен край се простираше градът - изчезнал в мъглите на времето. Това беше старата загадка. Беше му я разказал изкуфелият монах брат Кир. Той беше инвалид и на питомците на манастира се падаше задължението да му носят храна. Беше свадлив старец, не приличаше на духовен пастир. Имаше здрави ръце и се славеше с това, че часове наред стискаше момчетата за китките и насила ги караше да повтарят безсмислени катехизиси и да изповядват всякакъв род прегрешения, които те даже не проумяваха, камо ли да ги бяха извършили.
Хлапаците до един се бояха от него и от кокалестите му като на граблива птица ръце и по-големите, вместо да закрилят по-малките, пращаха тях в бърлогата му. Ласло също се боеше като останалите, но сам доброволно се нагърбваше да му носи храната по три пъти на ден. Защо ли? Ами защото брат Кир разказваше приказки. На приказките в манастира не се гледаше с добро око. В най-добрия случай те отвличаха съзнанието от духовното съзерцание. В най-лошия - бяха създадени в чест на лъжливи богове и въвеждаха в грях. Но брат Кир беше преминал отвъд подобни прегради. Котвата на разсъдъка му се бе откъснала. Той никога не знаеше къде се намира, и смущението му го разяряваше. Постепенно лицето му се сгърчи и почервеня. Когато бръщолевеше, от устата му хвърчаха пръски. Но понякога отново си възвръщаше спокойствието - когато се промушваше през някаква тайна вратичка в паметта си и се завръщаше към приказките от детството си, които едно време неговата баба му разказвала.
Монахът не помнеше имената на братята си в манастира, нито молитвите, които десетилетия наред беше отправял при богослуженията, ала приказките се лееха от устата му и Ласло слушаше. Слушаше така, както кактусът пие дъжд. На юг и на изток в континента Намаа - далеч, далеч от северна Зосма - се разгъвала необятната пустиня Елмуталет. Прекосяването ѝ било изкуство, овладяно от малцина, и те яростно го бранели от всички други. Някъде посред тази пустош лежал град, който никой жив човек от друго място не бил зървал с очите си. Този град бил мълва, измислица, но от мълвата и измислицата изплували дивни стоки, които кервани от камили пренасяли през пустинята, за да разпалват въображението на людете по целия свят. Градът си имал име.
Мъжете, които яздели камилите и пренасяли дивните предмети, изричали името му и разказвали легенди за него, и така името и легендите заедно с прелестните вещи стигнали до далечни земи, където извиквали във въображението картини на лъщящи куполи и дресирани бели елени, на жени, надарени с такава омайна красота, че разтапяла разсъдъка, и на мъже, чиито мечове заслепявали с блясъка си. Векове наред било така. Цели дворцови крила били отделени за омайните предмети, а в библиотеките - множество етажерки за приказките. Търговците натрупали състояние. Авантюристите станали по-дръзки и тръгнали сами да дирят града."
Из книгата