"Глава 1
Цяла сутрин Кити е едно малко мрънкало и подозирам, че Марго и татко страдат от новогодишен махмурлук. А аз? Аз имам сърчица в очите и писмо, което прогаря дупка в джоба на палтото ми.
Докато си обуваме обувките, Кити още се опитва да се отърве от носенето на ханбок при леля Кери и чичо Виктор.
– Вижте ръкавите! Стоят ми като три четвърти!
Татко отговаря неубедено:
– Те трябва да са такива.
Кити сочи към мен и Марго.
– Защо техните са по мярка?
Баба ни купи ханбоците при последното си ходене в Корея. Този на Марго е с жълт жакет и ябълковозелена пола. Моята пола е яркорозова, а жакетът е с цвят слонова кост, има и дълга розова панделка с бродирани цветя отпред. Полата е много обемна, издута като камбанка, и се спуска чак до пода. За разлика от тази на Кити, която стига едва до глезените ѝ.
– Не сме виновни ние, че растеш като гъба – казвам аз, докато се занимавам с панделката. Тя се наглася най-трудно. Трябваше да гледам много пъти едно видео в YouTube, за да го схвана, и все още изглежда малко крива и клюмнала.
– И полата ми е твърде къса – сумти Кити и я повдига.
Истината е, че Кити мрази да носи ханбок, защото с него се върви внимателно и трябва да придържаш полата с една ръка, иначе ще се отвори.
– Всички братовчедки ще са облечени така и баба ще е много щастлива – казва татко, като потърква слепоочията си. – Това е положението.
В колата Кити не спира да повтаря: „Мразя първи януари“, и успява да вкисне всички освен мен. Марго вече си беше малко вкисната, защото се наложи да стане призори, за да се прибере от хижата на приятелката си навреме. Освен това вероятно има махмурлук.
Моето настроение обаче не може да бъде развалено, защото аз дори не съм в тази кола. Аз съм някъде съвсем другаде, мисля за писмото ми до Питър, чудя се дали е достатъчно прочувствено и как и кога да му го дам, какво ще каже той и какво ще означава това. Дали да го пусна в пощенската му кутия? Дали да го оставя в шкафчето му? Когато го видя, дали ще ми се усмихне, дали ще се пошегува за него, за да разведри атмосферата? Или ще се преструва, че не го е получил, за да спести неудобството и на двама ни? Мисля, че това ще е най-лошото. Трябва да си напомням, че въпреки всичко Питър е мил и ведър човек и никога не би проявил жестокост. Поне за това мога да съм сигурна.
– За какво си се замислила толкова? – пита ме Кити.
Едва я чувам.
– Ехо?
Затварям очи и се преструвам, че спя. Виждам лицето на Питър. Не знам точно какво искам от него, за какво съм готова – дали за сериозна връзка, с всичките ѝ задължения, или ще е като преди, просто забавление и от време на време по някоя целувка, или ще е нещо средно, – но съм сигурна, че не мога да изкарам красивото му лице от главата си. Кривата усмивка, когато изрича името ми, и как, когато е до мен, понякога забравям да дишам.
Разбира се, щом стигаме при леля Кери и чичо Виктор, нито една от братовчедките не е с ханбок, а Кити буквално полилавява от усилие да не се развика на татко. С Марго само го изглеждаме накриво. Не е особено удобно да се размотаваш с ханбок цял ден. Но баба се усмихва одобрително и разбирам, че си е струвало.
Докато се събуваме и събличаме палтата на входната врата, аз шепна на Кити:
– Може би възрастните ще ни дадат повече пари заради тоалетите.
– Момичета, много сте сладки – казва леля Кери, когато ни прегръща. – Не сте отказали да ги облечете!
Хейвън извърта очи към майка си и казва на Марго:
– Много ми харесва прическата ти.
С Хейвън имаме само няколко месеца разлика, но тя все пак се смята за много по-голяма от мен. Винаги иска да е с Марго.
Първо се заемаме с поклоните. Според корейската традиция трябва да се поклониш на по-възрастните в първия ден от годината и да им пожелаеш късмет, а в замяна те ти дават пари. Редът е от най-възрастния към най-младия, затова най-възрастната, баба, сяда първа на дивана, а леля Кери и чичо Виктор ѝ се покланят, после татко и така чак до Кити, която е най-малката. Когато идва ред на татко да седне на дивана и да приеме поклоните, до него има празна възглавница, както на всеки първи януари след смъртта на мама. Това събужда болка в гърдите ми, като го гледам как седи там сам, усмихва се смутено и раздава десетдоларови банкноти. Баба улавя погледа ми и разбирам, че си мисли същото. Когато идва моят ред да се поклоня, аз коленича, събрала ръце до челото си, и се заричам да не гледам татко сам на дивана следващата година.
Получаваме десет долара от леля Кери и чичо Виктор, десет долара от татко, десет от леля Мин и чичо Сам, които не са ни истински леля и чичо, ами втори братовчеди (братовчеди на мама), и двайсет от баба! Не получихме допълнително заради ханбоците, но общо взето приходът е добър. Миналата година лелите и чичовците даваха петачки.
След това правим оризова супа за добър късмет. Леля Кери е направила и кексчета с боб и настоява да опитаме поне едно, макар че никой не иска. Близнаците Хари и Леон – наши трети братовчеди (или пък втори?) – отказват да ядат супата и бобените кексчета и нагъват пилешки хапки пред телевизора. На масата в трапезарията няма достатъчно място, затова ние с Кити сядаме на столчетата в кухненския кът. Оттам чуваме как другите се смеят.
Когато започвам да ям супата, си пожелавам: "Моля те, моля те, нека нещата с Питър се оправят".
– Защо на мен дадоха най-малка купа със супа? – шепне ми Кити.
– Защото си най-малката.
– А защо ние нямаме купа с кимчи?
– Защото леля Кери смята, че не го харесваме, тъй като не сме изцяло корейки.
– Иди да поискаш малко – шепне тя.
И аз го правя, но най-вече защото и на мен ми се яде.
Докато възрастните пият кафе, с Марго и Хейвън се качваме в стаята на Хейвън, а Кити се влачи след нас. Обикновено тя си играе с близнаците, но този път взема Смити, йоркширския териер на леля Кери, и ни следва по стълбите като едно от момичетата.
По стените на Хейвън има плакати на инди рок банди, повечето от които не съм чувала. Тя все ги сменя. Има и нов плакат – релефно изображение на „Бела и Себастиан“. Прилича на деним.
– Този е готин – казвам аз.
– Тъкмо щях да го сменям – отвръща тя. – Вземи го, ако искаш.
– Не, благодаря – отвръщам. Знам, че го предлага само за да се чувства нещо повече от мен, тя така прави.
– Аз ще го взема – казва Кити и Хейвън се смръщва за секунда, но Кити вече сваля плаката от стената. – Благодаря ти, Хейвън.
С Марго се споглеждаме и опитваме да сдържим усмивките си. Хейвън и без това не може да търпи Кити и чувството е безкрайно взаимно.
– Марго, ходи ли на много концерти в Шотландия? – пита Хейвън, тръшва се на леглото си и отваря лаптопа.
– Не съвсем – отговаря Марго. – Бях много заета с лекциите.
Марго не си пада особено по концерти. Сега гледа телефона си и полата на ханбока ѝ се издува около нея. Единствено тя от момичетата Сонг все още е с целия тоалет. Аз си свалих жакета и сега съм по боди и пола, а Кити свали жакета и полата и е по тениска и шорти.
Сядам на леглото до Хейвън, за да ми покаже в Инстаграм снимки от ваканцията им на Бермудите. Докато скролва из фийда си, изскача снимка от ски екскурзията. Хейвън е в младежкия оркестър на Шарлътсвил, затова познава хора от различни училища, включително от моето.
Не мога да се сдържа и въздишам леко, когато я виждам – снимка на всички ни в автобуса последната сутрин. Питър ме е прегърнал през раменете и шепне нещо в ухото ми. Иска ми се да запомня този момент.
Всички са изненадани, а Хейвън вдига очи и казва:
– Я виж, това си ти, Лара Джийн. Откъде е тази снимка?
– От училищната ски екскурзия.
– Това гаджето ти ли е? – пита ме тя и си личи, че е впечатлена, макар да се опитва да го скрие.
Иска ми се да можех да отговоря утвърдително. Но...
Кити се качва при нас и поглежда над раменете ни.
– Да, и е най-готиният тип, когото някога ще видиш в живота си, Хейвън. – Казва го предизвикателно. Марго, която гледа нещо на телефона си, вдига поглед и се смее.
– Е, не е точно така – смотолевям аз. Той наистина е най-готиният тип, когото аз съм виждала в живота си, но не знам какви са съучениците на Хейвън.
– Не, Кити е права, много е готин – признава тя. – Как го хвана? Не се обиждай, но мислех, че не си падаш по срещи.
Аз се мръщя. Не си падам по срещи ли? А по какво си падам? Аз съм малка гъбка, която си стои у дома в сумрачна стая и обрасва с мъх?
– Лара Джийн често излиза на срещи – казва предано Марго.
Аз се изчервявам. Всъщност не е така, дори Питър почти не се брои, но съм доволна от лъжата.
– Как се казва? – пита ме Хейвън.
– Питър. Питър Кавински. – Дори изричането на името му е начин да си припомня удоволствието, да го вкуся, като парче шоколад, което се разтапя по езика ми.
– Ооо – казва тя. – Аз мислех, че той излиза с онова красиво русо момиче. Как ѝ беше името? Джена? Вие не бяхте ли най-добри приятелки едно време?
Нещо ме пробожда в сърцето.
– Казва се Дженевив. Преди бяхме приятелки, но вече не. И с Питър скъсаха преди известно време.
– Тогава откога си с Питър? – пита ме тя. Виждам някакво съмнение в очите ѝ, сякаш ми вярва на деветдесет процента, но остават десет процента недоверие.
– Виждаме се от септември. – Това поне е вярно. – В момента не сме заедно; малко сме разделени… но аз… съм оптимистично настроена.
Кити притиска кутре в бузата ми, за да направи трапчинка.
– Усмихваш се – казва тя и също се усмихва. Примъква се към мен. – Сдобри се с него днес, става ли? Искам Питър да се върне.
– Не е толкова просто – отвръщам. Макар че защо да не е?
– Разбира се, че е толкова просто. Той още много те харесва. Само му кажи, че и ти го харесваш, и готово. Пак ще сте заедно и ще е все едно никога не си го изритвала от нашата къща.
Хейвън се ококорва.
– Лара Джийн, ти си го разкарала?
– Господи, толкова ли е невероятно? – присвивам очи аз, а тя отваря уста, но мъдро я затваря.
Пак поглежда снимката на Питър. После става да отиде в банята и докато затваря вратата, заявява:
– Ще кажа само, че ако това момче беше мое гадже, никога не бих го изпуснала.
Цялото ми тяло тръпне при тези думи.
Някога си мислех абсолютно същото за Джош, а вижте ме сега: сякаш са минали милион години и той е вече само спомен. Не искам да стане така и с Питър. Изстинали стари чувства, както когато много се опитваш, но не можеш да си представиш лицето му, щом затвориш очи. Каквото и да стане, искам винаги да помня лицето му.
На тръгване си обличам палтото и писмото за Питър изпада от джоба ми. Марго го взема.
– Пак писмо?
Аз се изчервявам и казвам бързо:
– Още не съм решила дали да му го дам лично, дали да го пусна в пощенската му кутия, или да го изпратя по имейла. Гого, какво мислиш?
– Трябва просто да говориш с него – казва тя. – Върви още сега. Татко ще те закара. Иди до тях, дай му писмото и виж какво ще каже.
Сърцето ми бумти лудо при тази мисъл. Още сега? Просто да отида там, без първо да се обадя, без да имам план?
– Не знам – започвам да увъртам. – Май трябва да го обмисля по-добре.
Марго отваря уста да заговори, но Кити идва зад нас и казва:
– Стига вече с тези писма. Просто отиди да си го върнеш.
– Не позволявай да стане твърде късно – казва Марго и аз знам, че не говори само за мен и Питър.
Обикалям на пръсти около темата за Джош заради всичко случило се между нас. Искам да кажа, че Марго ми прости, но все пак няма смисъл да клатя лодката. Затова през последните дни оказвам мълчалива подкрепа и се надявам да е достатъчно. Но Марго тръгва за Шотландия след по-малко от седмица. Мисълта, че ще замине, без поне да е говорила с Джош, не ми харесва. С него сме приятели от толкова време.
Нещата между нас ще се оправят, защото сме съседи. Така става с хората, които виждаш често. Нещата се оправят почти от само себе си. Но за Марго и Джош не е така, защото тя ще е далеч. Ако не поговорят сега, белегът само ще се втвърдява с времето, ще се калцира и после ще се превърнат в двама непознати, които никога не са се обичали, а това е най-тъжната мисъл.
Докато Кити се обува, аз прошепвам на Марго:
– Ако аз говоря с Питър, и ти трябва да поговориш с Джош. Не се връщай в Шотландия, без да си оправила нещата с него.
– Ще видим – казва тя, но виждам, че в очите ѝ проблясва надежда, и аз също се обнадеждавам."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 4 гласа
