"Маклеод Гандж, освен с туризма и Далай Лама, се слави и с килимарството си. Следобед попаднах в магазин за чорапи, тъкани и килими. Собственикът на магазина бе на моите години, мюсюлманин. Много симпатичен и добронамерен господин. В желанието си да ме направи свой клиент, с присъщата на всеки азиатец любезност ме заприказва и изпрати прислужника за чай. Може би около час прекарах с него. Поведе разговора към философиите на различните религии. Когато си тръгвах, вече бяхме стигнали единодушно до становището, че Бог изобщо е един, само имената, с които хората по света го наричат, са различни Разбира се успя да ме изкуши да купя чифт прекрасни вълнени чорапи.
До същото заключение за Бог достигнахме преди години в разговор с евреин, турчин и циганин на едно не по-малко странно място - еврейското гробище край Карнобат, използвано от XVІ до ХХ век. Евреинът беше много симпатичен господин на име Цви Керен. Беше изпратен от държавата Израел да документира недвижимите паметници на еврейската култура из България, а аз му помагах с рисунки на орнаментите по надгробията. В центъра на Маклеод Гандж е издигната ступа в памет на загиналите граждани и монаси на Тибет в събитията след 1959 г. - Намгялма Ступа.
Около нея постоянно обикалят хора и въртят сто и осемте молитвени барабана. И аз го направих. На петнайсетина минути път по-нататък е построена резиденцията на Далай Лама. Точно срещу нея е издигнат и главният тибетски храм Цуглаг Канг. Олтарът му съхранява три статуи. В центъра е разположена тази на Шакя Муни буда, а вдясно от нея - обърнати с лица към Тибет, са статуите на Падма Самбхава и сребърната статуя на Авалокитешвара, буда на състраданието, патрон и прародител на Тибет.
Тя е с единайсет лица, хиляди очи и хиляди ръце. Историята ѝ е доста драматична. Започва през VІІ в, когато цар Сонгдзен Гампо поръчал за главния тибетски храм в Ласа Джо Канг статуя на Авалокитешвара от злато, инкрустирана със скъпоценни камъни. Тя се превърнала в обект на преклонение за всички будисти от Азия.
По време на китайската културна революция тази и много други статуи от двореца Потала в Ласа били изхвърлени на улицата от хунвейбините и разбити на парчета. Потресените тибетци успели да съберат парчета от лицата на скулптурите на разгневения и спокоен Авалокитешвара. Постепенно, преминавайки през много ръце, тези парчета достигнали през 1967 г. до Маклеод Гандж. През 1970 година били вградени в новата сребърна статуя на Авалокитешвара.
Из Дарамсала могат да се срещнат всякакви "кръпки". Имам предвид позакъснели последователи на епохата "хипи" на всякакви възрасти. Бродят и едни крайни "кръпки" на моите години и по-стари, които трогателно са се взели съвсем на сериозно. Облечени са или в будистки монашески дрехи, или в индийски сарита.
Влязох в едно кръчме, което явно бе нещо като техен клуб, с размери два на пет метра. Стените - почти покрити със снимки на Джон Ленън, Йоко Оно и други светила с източна ориентация. На масата бяха струпани четири дебели книги. Докато си чаках чая, ги разгърнах. Всъщност това бяха тетрадки с листове от оригинална ръчно изработена тибетска хартия. Използваха ги за нещо като лексикони, с тази разлика, че нямаше въпроси, на които трябва да отговаряш, а всеки можеше да си пише каквото му текне: от теорията за относителността на Айнщайн през поезия и еротични рисунки до политически възгледи - нещо като по вътрешната страна на вратата на тоалетната в кафето на Художествената академия в София.
Из Дарамсала могат да се срещнат и европейци и европейки, които не само че действително са приели будизма, но и са се замонашили. Бях си харесал една кръчмичка и в нея похапвах и си четях отвреме навреме. Наслаждавах се на едно блажено безделие, каквото едва ли скоро щеше да ми се случи. Бях си харесал кръчмичката, защото в непосредствена близост до нея имаше музикална сергия, от която звучеше тибетска музика и какво ли не - включително и "Музика на водата" на Хендел. Особено ми хареса един диск с тибетска музика. От Непал вече се бях сдобил с шест касетки с храмови изпълнения - пуджи, но това на диска беше нещо изключително. Купих си го. Десет дни по-късно в София, когато го разпечатах се оказа, че вътре изобщо няма никакъв диск... Не е до парите - струва само два долара, ама иди си го вземи от Дарамсала де. Времето лети...
Привечер ще трябва да отпътувам за Дели. А дотогава мога да отида на сутрешната пуджа в Цуглаг Канг. Мога и да присъствам на упражненията на монасите по риторика в института за будистка диалектика. Основан е през 1973 г. Монаси от всички будистки школи идват тук, за да изучават Канджура - словата на Сидхарта Гаутама Шакя Муни буда чрез изкуството на диалектиката. Това се прави във връзка с една мисъл на самия Шакя Муни буда, който казва, че нищо, включително неговите собствени учения, не може да бъде прието като истина, докато не бъде доказано чрез обективен анализ. Доста толерантно...
Отивам и в музея към културния център на Тибет в близост до манастира. Много потискащо преживяване. По подобен начин съм се чувствал само в музеите на Холокоста. Няма да забравя една снимка: снежни хълмове; в едър план млад гологлав човек с остригана коса крачи, силно наведен напред, за да преодолее напора на вятъра, който развява дрехите му. След него, в колона, група хора, които също се борят с вятъра. Март, 1959 година. Младият тогава Далай Лама напуска Тибет.
Вечерта аз също ще трябва да напусна тибетците. На следващия ден следобед е самолетът ми за София. Това не звучи много оптимистично на скитническата ми душа. Вечерта тялото ми заедно с раницата ще се качи на рейса, който с голяма скорост и друсане ще ги отнесе надолу и на юг към Дели и международното летище "Индира Ганди".
А пък аз мисля да поостана още малко в Дарамсала. Ще си обуя отново разпадналите се и мръсни панталони. Може пък и да дочакам Негово Светейшество. Той едва ли ще откаже да ме приеме заради панталоните ми. Ще се повъртя край сергийките с какво ли не. Ще изям някой и друг дал бат, може и с чапати. Ще се помотая из тесните улички всред шума и музиката, всред тибетците и взелите се много насериозно европейци. Ще ги слушам как разговарят на различните си езици. Ще се разминавам с прокажените, с кучетата и котките, с кравите и маймуните. Накрая ще изпия един чай, слушайки "Музиката на водата" на Хендел, и после смятам да тръгна на североизток направо "по азимут" през Хималая до някой тибетски манастир, за да присъствам на утринната пуджа. Там вече отново ще има много монаси.
Това ще бъде един Тибет, съвършено демократичен и напълно девоенизиран. Тогава вече Тибет ще бъде едно светилище - място на мир и ненасилие. Нали..."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
