Не казвай на брат ти

Едно предизвикателство, една лудост и сладко ли е да откъснеш забранения плод? Всеки има тайни, които не иска да бъдат разкрити. Излизайки наяве, те нараняват. Понякога някого, когото обичаш, понякога и теб самия. Но може ли една тайна да остане завинаги такава? Възможно ли е да имаш отношения с двама братя и те да не знаят? Да си изживяла голяма любов с единия и после да отидеш при другия? Да се надяваш бившия да не каже на брат си? Можеш ли да живееш в постоянен страх да не разкрият тайната ти?

"Как се беше присетил сега да ме търси, не знам. От една година беше доста настоятелен. Изпрати ми покана във Фейсбук. Започна да ми пише веднъж месечно, после всяка седмица и накрая всеки ден. Премина на есемеси на телефона ми. Не закъсняха и обажданията. Последваха покани за кино, обеди, вечеря на свещи... Аз категорично отхвърлях всички оферти. Не за да се правя на важна, а просто не виждах смисъл да се виждам с мъж, с който съм имала някакви отношения преди десет години.

"Някакви отношения". Как се изказах за човек, в който бях много, много влюбена. Но всъщност "някакви" е точната дума или по-точно- всякакви. През годините отношенията ни преминаха през влюбване, сърдене, не говорене един с друг, подминаване, после станаха почти роднински (ходих с брат му), пак отчуждение няколко години, засичане по работа и общуване, отново мълчание.

След многобройните ми откази за среща, спря да звъни и да пише. Лятото се засичахме по баровете на плажа и пак се опитваше да ме оферира. После спряхме да се засичаме и той престана да ме тормози. Дойде есента обаче и дали заради депресията, която носят падащите листа на дърветата и постоянния дъжд, или пък му стана скучно, той пак започна да ме закача. Бях си инсталирала вече "What's app" на телефона и ме дебнеше, когато съм онлайн. Веднага пишеше нещо. Аз не отговарях, след което получавах съобщение: "Не се крий! Виждам, че си на линия." Започна отново да звъни.

Един ноемврийски следобед, някъде около рождения ми ден, си отворих фейсбука и видях лично съобщение от него. Беше написал цял ферман. Обясняваше, че още ме харесвал и изпитвал нещо към мен, държал да се видим, да си поговорим, да се изясним. И искал пак да пробваме.

Ахаааааа, сега се сети, че още ме харесва?! След толкова години?! Пак да пробваме?!?!?! Какво да пробваме?!!? Луд ли е?! ... Нагляр!!!
Преди десет години като спря да ме харесваш и ме изпрати в друго измерение - да не знам къде се намирам, да си задавам хиляди въпроси и да се чудя защо ме заряза, тогава не знаеше ли, че още ме искаш бе глупако? Сетил се ... Да пробваме. Тъпанар!!!

Два месеца мислих и анализирах последния ни разговор по телефона. Направих дисекция на всяка дума. Прехвърлих хиляди варианти защо може да ме е зарязал по тоя тъп, селски начин и защо изигра тая куца постановка. Два месеца все пак се надявах да звънне да каже нещо поне. Два месеца ходех с приятелките си всяка вечер по дискотеките с очакването да го засека. Исках да видя реакцията му като се срещнем. Чудех се дали щеше да ме подмине, дали да ме поздрави, дали да се направи, че не ме познава. Чудех се дали има вече ново гадже?!

Два месеца не го засякох никъде. Исках, очаквах, надявах се, чудех се, питах се, отговарях си, анализирах, отхвърлях, приемах, отказвах да приема... Не можех да се примиря.
Докато накрая... реших да приема. Предизвикателството.
Не го търсех, то само ме намери. Не го планувах предварително, то дойде само. Не го исках, поднесе ми се. Предизвикателството дойде една юнска вечер в "Планет клуб". Беше с две момчета, които познавах. Бяха приятели на Румен. То, предизвикателството, беше брат му Станислав."
Из книгата