"Водите на езерото Уилхелм са тъмни и студени. На места то е достатъчно дълбоко да погълне къща. На други, точно под повърхността на застоялата вода, би могъл да лежи труп, оплетен в бурени и коренища, и да остане незабелязан - поредното смътно очертание в мочурището, лесна плячка за сомове, шарани и гигантски костури, които ще го ръфат, докато костите му се разпаднат и потънат чак до тинестото дъно. В края на октомври Полярният експрес 1 започва да шепне през канадските равнини и да дипли повърхността на езерото Ери с разпенени до бяло вълни, които мятат първия леден дъх на зимата към Северозападна Пенсилвания. От този момент до април слънчевите дни са рядкост и по обточените с пенести води плажове на Преск Айл се мяркат само навъсени скитници; летните магазинчета са затворени, голф игрищата са тихи като гробища, а яхтените пристани са като оголени кости с потрошените си дъски. През следващите шест месеца въздухът ще е сив и натежал от дъждовни пръски или замъглен от снежни вихрушки. Сезонът на мрачното настроение.
Сержант Райън Демарко от Пенсилванската щатска полиция, отряд от главното управление на окръг Мърсър, е посрещал и изпращал този сезон твърде много пъти. Виждал е как мрачното настроение прелива в отчаяние, как отчаянието води до чувство за безизходица или - още по-зле - до съзнателно злонамерени действия, до поведение, което демонстрира липса на почит към крехкостта на плътта и презрение към всички последствия. Знае, че в десетината колежа между Ери и Питсбърг студентите - все още достатъчно млади, че да мечтаят за щастливо бъдеще - ще се увият в пашкул от дебели дрехи, за да се предпазят от лютия студ, но дори техните младежки души ще страдат от сивотата на сезона. До ноември вече ще се дразнят от съквартирантите си, ще се ядосват на преподавателите си и за пръв път от септември насам ще започнат да тъгуват по родните си места. У дома е топло и светло, там ги чакат за празниците. Но тук, в най-далечния северен край на Пенсилвания, езерото Уилхелм се извива като кокалест пръст край набраздена с ледници долина; водите му са тъмни от боровата смола, бреговете му са гъсто обрасли с хиляди декари дървета, храсти и увивни растения, потънали в мрак и влага. Наоколо бродят мечки, койоти и диви котки, а нощем се чуват крясъците на ястреби.
Сега в тези гори или близо до тях се крие и убиец: човек, внезапно изгубил ума си. Колежаните вече нямат търпение да се приберат у дома - където ги чакат Денят на благодарността, Коледа и Ханука - притоплината, любовта и светлината. У дома, където на уважаваните и обичани хора не им хрумва внезапно да избият семейството си и да избягат в гората. Вестта за наличието на убиец в нечие обкръжение е в състояние да разклати всяка общност, малка или голяма. Но когато този убиец е един от своите, когато си му поверил обучението на синовете и дъщерите си, когато си виждал усмихнатото му лице във всяка книжарница в града, гледал си го как бъбри с Кейти в "Добро утро, Америка", изпитвал си и гордост, и завист от внезапния му успех, тогава неизбежно усещаш тежест в гърдите и ти е трудно да дишаш. Може миналата пролет да си тръбил, че си играл футбол с Том Хюстън в гимназията.
Може да си излизала с него преди цяла вечност, да си вкусвала целувката му, да си усещала движенията и трепета на телата ви, докато сте лежали в тучната трева край стадиона в гореща августовска нощ, когато любовта ви е била бурна и млада. Миналата пролет си бързала да споделиш с околните за стара интимна връзка с него, нетърпелива да уловиш част от неговата внезапна, искряща светлина. Днес искаш само да се скриеш у дома. Седиш и гледаш към прозореца, смутена от собственото си бледо отражение. Сега Клеър О’Пачън Хюстън, една от най-красивите жени в града, скромно елегантна по начин, недостижим за никоя местна хубавица, лежи върху маса в криминалистичната лаборатория на Пенсилванската щатска полиция в Ери. На гърлото ѝ зее дълбока рана, противен разрез от ръба на челюстта по диагонал към ключицата.
Томас младши, дванайсетгодишен, момчето с най-чистата усмивка и най-бързите крака в шести клас; момчето, чието развитие са следели ревностно всички училищни треньори, сега дели студената стая с майка си. Ножът, докопал го в съня му, е оставил дирята си в основата на гърлото - бърз, смъртоносен разрез с извивка нагоре. Колкото до сестра му Алиса - на пръсти се броят четвъртокласничките, които преди седмица биха я описали като надута, но най-добрите ѝ приятелки я познават като срамежлива и все още несигурна как да приема и носи едва напъпилата си красота. Тя, изглежда, се е надигнала в последния миг, защото рукналата от гърлото ѝ кръв е оплискала не само възглавницата, но и наоколо; шурнала е надолу по гърдите, преди момичето отново да падне на една страна.
Дали е разбрала какво означава онази клокочеща глътка въздух в последните си съзнателни мигове? Дали, докато кръвта ѝ е попивала в избелялото розово горнище на бархетната пижама, е вдигнала поглед към очите на баща си, преди той да се отдръпне от леглото ѝ? А малкият Дейвид Райън Хюстън, заспал по гръб в креватчето си - какви ли сънища са препускали из бебешкото му мозъче тогава? Дали баща му е спрял за миг, заслушан в хрипливото му дишане? Дали се е успокоил от ритъма му? Първият натиск на острието пропуснал сърцето на детето и се плъзнал надолу през все още меката гръдна кост. Вторият удар успял да улучи пулсиращия мускул и почти го разрязал на две. Идеалното семейство. Идеалната къща. Идеалният живот. От тях вече няма и следа. Щракни с пръсти пет пъти - ето толкова време е отнело. Пет тихи почуквания по вратата. Пет драсвания с метално острие през крехката плът на нощта."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 2 гласа
