"Не сънуваме ли?
Върху разгъващия се там долу релеф от островърхи и странно объркани планини е сякаш хвърлен дълъг сив конец с много възли, който се изкачва и слиза по стръмните склонове, криволичи и се заплита като онази нишка, с чиято помощ Ариадна измъкнала Тезей из лабиринта. Но как неуместен е тук този мит! Къде е Гърция? Сивата нишка долу е в същност безкраен зид, възлите по нея са зъбестите му кули. Ето планините се издигат на тласъци към нас и ние вече виждаме как под крилото на самолета ни бавно се приближава Великата стена. Сянката на самолета се огъва по релефа на планините, мярва се по стената и минава отвъд нея. Ние летим над Китай.
Когато в началото на лятото 1955 година двама с художника Стоян Венев бяхме запитани дали бихме искали да заминем за четиримесечно пътуване из Китай, в паметта ми се бе мярнало всичко, което знаех за тази страна. Припомних си часа по география, приказката за Турандот и пейзажите от старите истории на изкуствата. Друго какво? Едно ветрило на моята баба, някаква тенекиена кутия с чаен аромат, върху която беше нарисуван китаец с плитка, нарамил на кобилица две кошници. Спомних си още един цирков номер с чинии, въртени на върха на дълги пръчки. А след това - заглавия във вестниците за схватките в квартала Чапей и снимки, които показваха японски войници, стрелящи в някакъв младеж. Той едва се виждаше, но това не пречеше да се почувствува величието на смъртта му и аз пишех, че "имам еднакви мечти и надежди с тебе, Чан Хао, намръщил вежди!" Тези поетични опити бяха наивни, но искрени. Много по-късно дойдоха книги за великата борба на компартията, докладите на Мао Цзе-дун. Това беше всичко, което знаех за Китай, и то съвсем не беше много.
А ето че след малко ще кацнем в тази чудна, непозната страна. Сякаш сънуваме. Зад нас са две денонощия, объркани от бързата смяна на климатите и пейзажите, съкратени от непрекъснатото превъртане напред на часовниковите стрелки. Завчера в одеската зала на Интурист декларирахме между другото, че не носим със себе си рога нито от елен-марал, нито от елен-сайгак, вчера летяхме над сребърните разливи на великите сибирски реки, тази сутрин се разтъпквахме на летището Улан-Батор и вдишвахме разредения, миришещ на билки въздух на монголското високо плато. Какво фантастично пътуване! Сега изпод прелитащите назад повесма на облаците китайската земя се провижда от край до край нарязана на тераси, които при поглед отгоре наподобяват хоризонталите на топографска карта. Блясва там долу някакво езеро, самолетът се снишава и с шум измъква из корпуса си дебелите колела.
Ревът на машината става по-особен и към него се примесва нетърпеливото биене на сърцата ни. Земята под нас се наклонява, езерото изчезва, за да се появи след миг много по-близко. Вече могат да се различат подробностите по него и брегът му се вижда цял осеян от някакви яркожълти покриви, чудни градини с вълнисти огради и змиевидни стълби и пътечки. Сред всичко това се издига висока многокатна кула, извила нагоре стрехите на осмоъгълните си покриви, подобни на нанизани една в друга фунии от старинен грамофон, и ослепително блестяща с глечта на керемидите си. А самото езеро, украсено от островчета и бели дантелени мостове, гъмжи цялото от големи и малки пъстри, жълти, зелени, сини, червени, най-много червени лодки. После узнахме, че всичко това е летният императорски дворец, един от най-красивите кътове на страната, но сега, широко отворили очи, ние мислим, че цял Китай е такъв и че кацаме от небето сякаш не на земята, а направо сред някаква вълшебна приказка.
Какво вижда човек по пътя от летището до хотела? Вътре в колата той има до себе си младия придружител с бяла риза, а пред себе си на кормилото - неговия близнак - шофьора, с бяла риза и бели ръкавици. Отвън пък се мярка невиждан, невероятен мравуняк от хора, който сякаш извира от двете страни на калниците. Те са облечени в синьо и се движат бързо във всички посоки. Много от тях карат велосипеди. На велосипеди са и рикшите. Виждал съм доста големи градове, но такова множество от хора досега не бях срещал. И колко много строежи! Навсякъде се издигат гъсти скели от бамбукови стъбла, навързани с въжета.
Една полуразрушена и обраснала в трева пагода се мярва редом с новостроящ се фабричен комин. Един голям каменен лъв се зъби разярен пред някакъв яркочервен дървен вход. До него спокоен войник с автомат. Звъни червен трамвай. Двама милиционери в жълти униформи и бели наръкавници направляват движението. Единият извиква нещо в яркочервения си рупор покрай самата кола. Яркочервено с пет звезди е и знамето, което се развява над една извънредно красива сграда сред голям площад. "Тянанмън!" - сочи към нея придружителят, но това не ни говори много нещо. Мяркат се и други сгради в сив цвят с червени врати и пъстри стрехи, извити нагоре. (Жан Ефел беше писал - "като усмивки".)
Още един стар каменен лъв, на който е опрян чешки мотоциклет "Ява". Някакъв плакат за филма "Адмирал Ушаков" и за един друг филм. Но за кой? Ние извиваме в друга, по-тясна улица, изпъстрена с черни, червени, златни йероглифи в хоризонтални и вертикални редове. Едно детенце бута бамбукова количка, от която надничат две други, още по-малки от него. Йероглифи. Йероглифи. Още един завой и ние сме пред пететажна сива сграда с червени фенери от двете страни на стълбището и много автомобили, паркирани наоколо. Това е навярно хотелът. Колата спира и близнаците-спътници ни се усмихват. Слизаме и насреща ни иде млад строен китаец - близнак на първите двама - подава ни ръка и с приятна усмивка казва на отличен руски език:
- Добро пожаловать, товарищи! Я ваш будущий спутник Лю Го-сюн."
Из книгата
Рейтинг: 9.67 / 3 гласа
