"– Той да си гледа свещите - клисарят: Капанови не са пияници! Е, пийнали са като хора, какво? Ако и това е грях, нека ги млатят в казармите пак, да ги млатят! Пийналите обущари - баща и син - проточиха шии през пангаря. И младият зашипя към сватбарите в черквата:
– Гро-ба наме-рете, гроба на Сашка Карабельов! От кожата му хората си направиха вече кеси-и. Клисарят му запуши устата. Той си пази службата, клисарят. И нека. Обущарите отминаха. Младият викаше:
– Лъжат, та-те-е - лъжат, тях-на-та-а... И когато венчават, и когато кръщават, и когато ни колят, все лъ-ъ-ъжат!
– Лъжат верицата им - кандилкаше се старият. - Ама когато - когато ни колят, Събчо, не - не лъжат. А-а, там не лъжат, тяхната...
В черквата гласът на свещеника студено ехтеше, елеят в кандилата пращеше, тихо и мъртво гледаха иконите. Слънцето проникваше през пъстростъклени прозорци и лепеше цветни петна по лицата на сватбарите. Зетят беше в мораво: снажен, мускулест и разноглед. До него се губеше кумът - полковник, дребен, с позеленели брада и еполети. Зелени бяха и очите му. Той ги въртеше към всички. И всеки се посвиваше. Клисарят гледаше навън, по отминалите обущари. Те се разтушват, разбира се - Капановците: много ги млатили в казармите, превърнали ги на пихтия. "Тц, тц, тц, разбърка се светът. Ето, сватба ли е това: кметът, прокопсаната кметша, прокурорът и н'ам кой още, а нито един от Карабельовия род". Когато свещеникът изведе новобрачните от черквата, нозете на невестата се преплетоха и зетят я отнесе на ръце във файтона.
– Съвладей се, Миче. Мичето лежеше топла и сочна в ръцете му, но устните ? бяха пребелели, тя шепнеше:
– Казах, вкъщи трябваше да се венчеем, не можем излъга никого.
Есенното слънце беше празнично, улиците се стелеха безлюдни, движеха се военни патрули, спираха пред слепите улички и секваше глъчката на скрити жени и деца в тях. Сватбените файтони се точеха глухо. Младоженецът държеше високо дясното си рамо, на което тежеше главата на Мичето. Тя замижаваше, колчем посрещнеше разногледия му поглед.
...Той ? е вече мъж. А улиците са същите и къщите - същи, и небето, и слънцето - все същи. Не, човек не може да избегне съдбата си. Впрочем то още се не знае. Нищо се не знае. Може всичко да се промени: слънцето ще стане мораво, дворищата ще се вапцат оранжево и ще потънат в кървавочервено къщята.
Мичето разкри очи. И ? бликнаха сълзи. То прозорците в черквата бяха морави, златисти и кървавочервени... И гледаше от амвона баща ? мъртвешки блед... Защото той умря... Той нали умря - още преди две години...
"О, ако тате не беше умрял, ако тате не беше умрял!"
– Какво, Миче? Мичето плахо замижа.
– Господин Иванов.
– Миче, засрами се, какъв съм ти аз вече господин!
Мичето разбра. Тя беше разбрала това още в кабинета му, преди седмици, когато дебелата му длан запечати устата ? и в ушите ? фучеше: „Не врякай, няма вече накъде, ти си моя!". Това не можеше да не се разбере! Сълзи тънки, безсилни играеха по ресните на Мичето. Да, не с всичко може човек да се примири. Впрочем той, околийският началник, можеше да вземе, колкото иска - и наследство, и пари. "Нека вземеше всичко - в тапии и в полици, както предлагаше кметшата!" Сочното лице на Мичето се сви. Да беше склонил той, околийският, на пари... да беше склонил! Сашко би бил спасен. А всичко друго... "И-их, какво би значило то! И какво то значи, ха-ха! Нали Иско не е заклан!" Младоженецът я загледа пак.
– Какво, Миче? Защо се усмихна, сладка? Мичето се уплаши. Тя да се е усмихнала? И замижа. Нищо от това, разбира се: да става каквото ще. Нали Иско е жив, нали е пуснат на свобода... Неговият глас се носеше вчера от Дрангазовата хумба... Да, той беше... И не се знае сега какво ще бъде... Нищо се не знае, нищо!
– Сотире!
– Какво, пиле?
Мичето избели очи! Уплаши се от гласа си. И забрави какво ? беше текнало. В съзнанието ? стоеше Иско. Че е жив: не е убит. Но какво можеше да значи и това сега. "Уф, и защо ще убиват евреин. Сашко е заклан, милият, родният!"
...Младоженецът се ухили. И забърса сълзите на невестата си.
– Успокой се, Миче. Стига сълзи, гълъбчето ми. Погледни ме, моето мерджанче. Погледни ме де! Е-е?! Мичето го погледна. Думите му тя не чуваше: слушала ги е. Това му е удоволствие на кривоокия: да я нарича просташки. И да я заплашва. "Ех, нека." Младоженецът я гледаше остро.
– Какво искаше да кажеш, Миче? Ти искаше да ме питаш за нещо. Отговори де! Е-е?!
– Искам да видя баба. Ще ми позволиш ли?
– Не. Омръзна това с бабата. Жени! Прегърнат се и - рев: не може да ги раздели човек.
– То се свърши. Това трябва да се разбере. Изкланите - изклани. Свършено. Мичето замижа пак. Тежката длан на Сотира галеше бузите ? - ту едната, ту другата. И когато коравата му китка допираше устните ?, тя си ги свиваше. Да направи що ще, разбира се: нали те вече не са в кабинета му, на окъсаното кожено канапе. А-а! Но той сега ще прави това с нея вкъщи пак - и пак - и винаги! "Не, човек не може да се усвои с всичко! Ето това е най-страшното!"
Бузите на Мичето изстиваха - полъхваше ветрец. Есен е вече, сякаш късна есен - и вали дъжд, и е студено. А беше светло, грееше слънце и небето синееше. Да нямаше Мичето поне надежда, да нямаше никаква надежда! О, тогава тя би се решила на нещо. Би свършила със себе си например. "Аз така и ще постъпя. Навярно." И заиграха по ресните ? пак сълзи. После потрепераха и раменете ?. Дойде ? може би да се хвърли от файтона. Какво има да чака наистина: защо да не свърши още сега? Кривоокият я гледаше вече възторжен! И ? се усмихна! Притисна я по-плътно до себе си. Той я обичаше, когато тя плаче, когато трепере, когато пищи. И Мичето отпадна пак на рамото му - топла и сочна. Файтоните извиха в сляпата уличка на обущарите Капанови.
В дъното зееха - тържествено открити - стрехестите Карабельови порти. По стоборите се катереха хлапета и пред вратите гъмжеха махленки. Пияните обущари - баща и син - бяха метнали капи на теме и се разправяха със снажната Капанка. Тя да се не меси, то не е женска работа.
– Вятър е сватбата им! Убиха сина, като яре го заклаха и насила венчават дъщерята, за да заграбят Карабельовите богатства!
Капанката натика едно след друго мъжете в дълбокия двор и зарези вратата. Капнали ? са ръцете - да ги увива по цели седмици в овчи кожи, а те.
– Да не сте гъкнали, че хаир няма от вас! Сврете се в хашевито и пукайте! Не виждат, че едвам си спасиха главите, ами още ровят. Сватбата се източи, големите Карабельови порти се затвориха, забуха военната музика на двора и съседските хлапета се накатериха по черниците!
– Празник е, сватба-а! Къде си, баба Карабелице, къде си, чорбаджийке, да поведеш хорото? Махленките запляскаха бедрата:
– Мълчете бре, хари, жената умира, ха-ха-ха! Старата тютюнджийка, Карабелица, лежеше с избелени очи в покоите си. Наяве тя слушаше сватбената музика от двора, но отпуснеше ли клепачи, виждаше мъртвец и редеше, като блъскаше празен сахан о пода:
– Внука си искам да видя, снажен, та хубав, господи! Учен и умен, най-учен и най-умен! Дайте ми го-о, доведете, ми го-о: няма да умра, докато не го видя! Марга, слугинята, се разсърди:
– Ще го видиш - чакай! Иди го търси в дъното на Марица. Боже господи, какво ? било писано, у край време, на старата чорбаджийка! Мъчи се вече така цяла седмица, ху-ху-ху. Марга заплака. Тя плачеше, разбира се, за младия си господар; за Сашка Карабельов: на ръце го беше отгледала, бог да го прости. Музиката на двора заглъхна. И на сватбената трапеза в големия салон екна гласът на кума полковник: почнаха наздравиците. Домът онемя. И при долнята трапеза, до кухнята, се дигна Миндиля - приставът.
– На нозе! Пие се наздравица за негово величество царя. Да живее, ура! Пи и дядо Рад, панагюрецът. Пи, какво ще му е. А после отпусна очила по гърбатия си нос и зафъфла:
– Много свят се е кърдиса-ал. Клали и хлапета, декаде още на школо ходят - тц, тц! То пък защо е, а? Миндиля, приставът, се сепна. Как защо?
– За ум. За памет. За да си окачи всеки обичка на ухото. И засука мустак. После сне поглед на ордена си за заслуга. Той ли не знае кое за какво е! Но дядо Рад - или е досущ изкуфял панагюрецът, или го е вече виното хванало - изтъни гърло:
– То утре ще му се чуе гласът. Жените зинаха със залъци в уста. И Миндиля изви ръка на хълбок, готово вече. Но дядо Рад клатеше глава, като да си е насаме:
– Ние си сватбу-уваме тука, а нему псета ръфат леша край Марица. Леша на кръщелника ми, казвам, на Сашка Карабельов. Устата на Миндиля се изкривиха на усмивка:
– Хей, щурак, на четмо си ме учил, току стискай си зъбите, да ги не събираш по земята!
– Ха, и таз хубава! Сашко Карабельов тютюни купува по Кърджали: вчера се получи телеграма от него. Ако се е случило с човека нещо, чева полковникът и околийският ще дигат днес сватба.
– Я не давайте на това старо куфало да пие: ей че не знае вече що брътви! Дядо Рад дигна изтрития си калпак на теме и изпъшка:
– Знам а-аз, тачат ме на пазаря, та узнавам. То си е веке като на длан. Фанали са и него. Сашка Карабельов заедно с другите. Фанали го и хоп - в клопката. А през денеси го спастрили. Това си е: спастрили ги! Пофали ми се сам тоя, декато ги е клал. Бръкна хе тъй е в джоба си и извади... Чудя се, какво ли ще е? Пък то кожата! Кожата от лицето му... на кръщелника ми, на Сашка Карабельов... Кожата бе, същинската, с мустачките и веждите... Одрал го е като яре, тю-ю! То пък защо е, а? То за-що-о е-е?! Дядо Рад се разрида. Пиян! Но нали трябва човек да си свива езика. Защо са предни зъби, ако не за времена като сегашните. И Миндиля се размаха - еднъж, че дваж и триж - все по дългия врат на панагюреца. А после го изхвърли на пруста."
Из книгата
Рейтинг: 9.25 / 4 гласа
