"Из Встъпление
Вярвам, че индиговите деца действително имат важна роля, но тя не е непременно тази, която сме очаквали. Те са продукт на еволюцията и ние имаме нужда от тях също толкова, колкото и те от нас. Децата, които срещнах в България, може да имат способности и дарби, за които повечето от нас биха дали мило и драго, но причината да ги притежават е, че не гледат на тях като на нещо "специално" и "уникално". Те са тук, защото и ние сме тук - защото и ние сме изиграли уникалната си роля преди тях. Това означава, че взаимно сме обвързани, че взаимно имаме потребност едни от други. Крайното послание на децата е, че всички сме заедно и че единственото вярно решение може да дойде от колективното съзнание, не от някаква специална група деца или просветлени същества, дарени с нещо, от което всички други са лишени.
В определен смисъл се боя, че се намесвам в естествените процеси, фокусирайки се върху тези талантливи, загадъчни деца, вместо върху всички онези, които обитават собствените ни домове. Повечето деца от новото поколение не умеят с мисъл да накарат цветята да разцъфнат, нито да изпращат мълчаливи духовни послания през океаните.
Но пък притежават устрем и осъзнатост, които обикновено свързваме само със зрели възрастни хора. Иначе казано, мнозина от нас днес са посветени и фокусирани върху установяването на един нов свят, стъпил на законите на състраданието и мира, но истината е, че тези неща сме научили с времето, в течение на дълги години на разочарования и борба. Индиговите деца от своя страна се раждат с необикновено точно умение да влияят положително на света, в който живеят. Сякаш обичайната амнезия, настъпваща при влизането на душата в тялото, не важи за тях и те идват на този свят с ясното съзнание за всички свои действия. И в това се крие важен урок, стига да съумеем да го възприемем. В крайна сметка, няма значение дали сме се родили през 1990 или 1930. Важно е единствено решително да активираме подтика, който изпитваме, и да решим проблемите, които ни измъчват от хилядолетия. Децата ни казват, че мигът е настъпил и нямаме време за губене. Ще се вслушаме ли или ще се върнем в комфортно безопасните си рамки, за да гледаме и сочим с пръст към следващата група, която се надяваме да реши всичките ни проблеми, създадени от нас самите? Много хора ме питат дали след това съм се връщал в България, за да видя отново децата и дали поддържам някакъв контакт с Марко.
Из Втора глава "Странник в странна земя"
Един ден обаче, внезапно като оръдеен залп всичко се промени. И досега не знам какво всъщност се случи, но отговорът изведнъж се проясни. Знаех къде ще го намеря и знаех, че ще ме чака. По един или друг начин трябваше да стигна до края на тази драма и единственото място, където това можеше да стане, беше България. Думата пулсираше в мозъка ми и изведнъж изскочи навън с родилно облекчение, продиша и пое власт над собствения си живот. Идеята ме държеше така силно в интимната си прегръдка, че не можех да отговоря другояче: щях да тръгна, за да го намеря... нещото.
Не казах на никого вкъщи, преди да си купя самолетен билет. Щяха да помислят, че наистина съм си изгубил ума, което бездруго бе всеобщото им мнение. Никой не предполагаше, че ще го направя; дори мислеха, че цялото ми мистично увлечение е приключило. Времето, в което дърпах всички, за да им покажа последната си експлозия от свръхестествени сили, беше отминало. От време на време упражнявах дарбата, тайно от всички, главно за да разбера дали не е изчезнала. Не беше. Дори се беше усилила, въпреки че се бях научил да контролирам неочакваните главоболия, които ме събаряха преди. Сега тя напомняше повече на дух, заспал в някоя пещера дълбоко в съзнанието ми, който излиза навън, когато го повикам. В тези случаи се уверявах в удивителната му сила, което отново ми показваше, че е време да замина.
Беше краят на май. Полетът ми беше след два дни. Съобщих го една вечер, когато всички си бяха у дома, но тревогите ми за тяхната реакция се оказаха неоснователни. Всички погледнаха благосклонно на идеята, като че знаеха, че това е единственият начин най-после да приключа тази одисея. Имаше нормални въпроси от типа: "Сигурен ли си, че ще се оправиш?", но инак откликът бе единодушен. След ден щях да замина за страна, загадъчна като нощта, и единственото, което разчитах да ме води и напътства, беше собствената ми интуиция.
Докато летях над Атлантика, усещах надвиснало чувство на безпомощност, като че ли напусках познатата цивилизация и отивах накрай света. Помнех последното си пътуване до България и, честно казано, не бях изпитвал потребност да се върна там. Времето, прекарано в тази част на света, се бе оказало повратна точка в живота ми, но мислех, че то просто отдавна е отминало. Спомних си Хърватия през 1995 - годината, в която за първи път срещнах Пратениците на светлината. Как бих могъл тогава да знам какво ще се случи по време на това пътуване и как ще се промени животът ми? Написах книгата и тръгнах да обикалям света, за да предавам уроците, научени от тях. Върнах се още два пъти и се зарекох, че толкова стига. Бях платил кармичния си дълг и що се отнася до мен, нещата приключиха. Бях се насочил към други неща и се надявах никой повече да не търси услугите ми. Бях пътувал до България по време на войната в Косово. Това беше единственият начин да стигна дотам, защото всички други летища бяха затворени от силите на НАТО. Кацнах в София и взех автобус до Македония, след което продължих към бежанските лагери по границата. Нямаше нужда да се застоявам в България, нито пък имах желание. След мирната мисия в Косово веднага си отлетях за дома. Вероятно никога нямаше да се появи случай да се върна отново там.
Ала ето че се връщах, и то по причини, които изобщо не можех да обясня. Представа си нямах какво ще правя, когато пристигна, къде ще отида, къде ще отседна. Предполагах, че ако има нещо реално в дарбата, която бях получил, тя ще ме отведе в правилната посока. Ако ли не, пак щях да постигна целта си: щях да знам, че цялата работа е приключила безславно, и всичко ще бъде наред. Така или иначе, пътувах към финала и се радвах за това.
Кацнах на Летище София в петък сутринта. Вече бях на мястото, където се надявах дарбата да влезе в действие и да ми покаже накъде да тръгна и с кого да говоря. Е, нямаше табела "Деца екстрасенси: 100 метра". Пък и това не беше подходящ въпрос при влизане в непозната държава. „Благодаря ви, че ми дадохте 30-дневна виза... а впрочем, да знаете къде се обучават децата екстрасенси в България? Аз търся едно момченце на име Марко, което ме научи да огъвам лъжици и да чета мисли. Някаква идея накъде да тръгна?“ Щеше да се наложи да питам някого, но се надявах, че ще разпозная правилния момент. В един момент се зачудих дали е било чак толкова добра идея.
На летището имаше няколко малки офиса - представителства на местни хотели и компании за автомобили под наем. Преди всичко трябваше да се настаня в хотел, а после щях да му мисля.
Приближих се до едно от гишетата и попитах:
– Здравейте, надявах се да ми помогнете да си намеря хотел в града.
– Да, разбира се – отвърна мъж на средна възраст с тъмни, хлътнали очи.
В първия миг ми се прииска да отвърна поглед поради странното усещане, че гледам в празните очни гнезда на скелет. Той седеше и ме гледаше, сякаш очакваше нещо. Представа си нямах какво.
– Какво е нужно? – попитах аз.
– Откъде сте? - попита сухо той.
Въпросът ми се видя странен.
– От Съединените щати. Калифорния. Защо питате?
– Просто така. Какъв хотел търсите?
– Не знам точно. Средна класа, предполагам. Какви са възможностите?
Той пак ме погледна, сякаш се опитваше да разбере нещо или просто мислеше бавно.
– Препоръчвам ви хотел "Принцес" - каза накрая. – Много е хубав и мога да ви предложа добра цена. Намира се само на десет минути пеша от центъра и ще ви струва само 55 долара. Включва всичко. Цената на рецепция е 85 долара, така че ми се струва добра сделка.
– И хотелът е хубав?
– Да, съвсем нов и хубав. Много американски туристи отсядат там. Предполагам, и вие сте такъв?
Аз се покашлях.
– Да, турист съм, имам една седмица да разгледам забележителностите.
– Какви забележителности искате да видите? - продължи да ме изпитва той, неясно защо.
– Още не знам. Предполагам, че ще трябва да си намеря пътеводител или нещо такова. Тогава ще разбера.
– Има много възможности - усмихна се за първи път мъжът. - България е много красива страна. Ако желаете да наемете кола, за да се разходите и в провинцията, можем да го уредим.
– Не, благодаря. Може да размисля, но засега няма нужда. Първо да се поразтъпча.
– Както предпочитате, сър.
Попълних нужните документи и му подадох кредитната си карта. През цялото време усещах дълбоко безпокойство от негова страна, подозрителност, която не разбирах. За него аз бях най-обикновен турист, който току-що слиза от самолета. Дори не бях понечил да задам някой от въпросите си, с които неминуемо щях да привлека вниманието. Ако така реагираше на резервация в хотел, не знам какво би станало, ако стигна до същината на темата.
– Да ви предложа такси? - попита той.
– Да, благодаря.
Той отвори едно малко прозорче до бюрото си и се провикна към голямата зала, в която стотици хора чакаха пристигащите си близки.
– Живко!
Един мъж бързо дотича при нас.
– Такси ли ви трябва?
– Да, явно ще трябва да стигна до хотел "Принцес". Колко ще излезе?
– До хотел "Принцес" ли? - Той замълча. - Петнадесет долара.
Знаех, че ако се опитам, вероятно ще си намеря такси за половината сума, ако не и още по-малко, но когато пътуваш в страна като България, да ти съдерат кожата още със стъпването ти там, е просто част от играта. Трябва само да решиш колко ще позволиш да те оберат и да теглиш чертата. Така или иначе ще се случи, въпросът е единствено в количеството.
Живко ме поведе покрай колоната от "нормални" таксита. Шофьорите го гледаха с отвращение, знаейки, че им отмъква клиент. Прекосихме паркинга към друга колона от автомобили, спрени до бордюра.
– Стигнахме - обяви той, като се спря до един малък форд.
Отключи вратата и аз хвърлих багажа си на задната седалка, след което потеглихме. Шофьорът ме изгледа любопитно, усетил, че има нещо необичайно в мен и в причината да бъда тук. Бях сам и със сигурност не бях обикновен турист - само с една раница и една ръчна чанта. Чудно му беше какъв съм, също като на мъжа в агенцията на летището.
– Идвали ли сте и друг път в България? - попита той, докато се движехме по основния булевард към града.
– Да, преди три години, но само за няколко дни.
– А сега по какъв повод? На екскурзия или по работа?
– Просто на екскурзия. Предишния път ми хареса и ми се прииска да дойда отново.
Лъжата беше съшита с бели конци и той го знаеше. Трябваше да му кажа истината. "Аз съм писател и правя проучване за новата си книга." Щеше да прозвучи далеч по-достоверно. За писател можеше и да мина, но за турист... Сигурен съм, че беше виждал много такива и не отговарях на описанието.
– Какво искате да видите? - попита той.
– Всъщност правя проучване... за една книга.
– О, вие сте писател. - Това като че ли му помогна. – Сега разбирам.
– Сега разбирате?
– Да, ами... приличате на писател, ако не възразявате...
– Не, не възразявам. Явно не приличам на обикновен турист.
– Казвате, че пишете книга... каква? Може би мога с нещо да помогна.
Усетих странно чувство, като отваряне или леко побутване, което ми казваше да продължа. Доколкото виждах, Живко беше просто шофьор с раздрънкана кола, който от време на време хващаше някой курс, и нищо повече. Но, кой знае, можеше да се окаже и първата плочка от доминото, което да ме отведе до моята цел: Марко. Трябваше да се доверя на дарбата и да ѝ позволя да ме напътства и вдъхновява. Защо не веднага?
– Пиша книга за децата екстрасенси, а чух, че в България има много такива. По-конкретно търся едно момче на име Марко, за когото се твърди, че е много силен екстрасенс. Знаете ли нещо за това или къде бих могъл да го намеря?
В първия миг изглеждаше озадачен, като че ли се опитваше да проумее смисъла на думите ми. После се усмихна отново:
– Деца екстрасенси... много необичайно. Не мога да кажа, че някога съм чувал за тях. - Лъже и аз го усещам. - Не познавам и такова момче, за което споменахте, Марко. - Това е вярно, личи си, че не познава Марко, но знае за децата. - В коя част на България живее?
– Не знам. Трябва да намеря някого, който ще ме заведе при него. Ако вие познавате такъв човек...
– Това може да се окаже доста трудно. Тук никой не говори за тези неща. - Защото се боят или е забранено. - Може да отидете в някоя църква и да потърсите.
– Защо в църква?
– Може би там знаят нещо повече... не знам.
– Казахте, че хората не говорят за тези неща. Защо? Страхуват се да споменават за психичното съзнание?
– Не точно се страхуват. - В гласа му се четеше тревожност. – По-скоро не искат да говорят за тези неща... да не си навлекат неприятности.
Имах чувството, че се опитва да ми каже нещо. Разбирах, че знае нещо, но не може да говори открито за това. А усещах, че му се иска, с цялото си същество го усещах. Просто трябваше да му покажа, че може спокойно да говори пред мен.
– Отношението на властите ли? - попитах аз. – Те против ли са?
– Предполагам, че властите не обичат да се говори за тези неща. - Имаме напредък. Усещам как се отваря. – Не знам дали се страхуват, но определено са предпазливи. Имаме лоша история с тази работа, а след комунистическия режим се забелязва неохота да се говори по тези въпроси. Правителството е свикнало да контролира хората, а това трудно може да стане, ако има хора, които правят свръхестествени номера.
– Защо "номера"? Не вярвате ли...
– Вярвам... казвам "номера", защото някои ги мислят за такива. Аз обаче познавах едно дете, също като това, за което споменахте. Беше момиченце и... – Пак се затваря, сякаш му се струва, че е казал прекалено много. – Но това не е важно. Пък и ето, стигнахме до хотела.
Не бях забелязал нищо наоколо си, откакто тръгнахме от летището. Бях твърде улисан в разговора и неочакваната мистерия, на която се натъкнах още с пристигането си. Живко спря пред входа на хотела и отвори вратата.
– Едно мога да ви кажа. Не е хубаво да обикаляте насам-натам и да говорите за тези неща. Няма да се учудя, ако разстроите някои хора. Съветвам ви да бъдете много внимателен на кого ги споменавате, докато сте тук.
– Защо се страхувате?
Той ме погледна. Очите му бяха толкова тъмни, че се стъписах.
– Не аз, вие трябва да се страхувате.
Преди да потегли, му оставих името си, в случай че размисли и реши да ми разкаже повече. Въпреки предупреждението му да прекратя издирването, преди още да съм го почнал."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
