Стефан Стамболов - революционер без революция

Историческо разследване. Не е задължително човек да бъде значима обществена фигура, за да се изкривят за добро или за зло делата му. Мащабът на деформацията обаче е правопропорционален на величината на дееца. Емблематични са случаите на колосите Левски и Ботев, за които са изказани и притурени толкова недомислици и глупости. И за Стамболов са ни нужни повече от две ръце, за да отброим с пръстите им всички исторически несъответствия, които му приписват.

Той има своето място, постижения и заслуги в историята, но те не ни освобождават от задължението да не подминаваме със снизхождение неговите грешки и провали, нито да поддържаме сляпото преповтаряне на неистини за ролята му в националната революция. Време е да надмогнем индулгенцията на държавничеството му в свободна България и да преразгледаме хладнокръвно стореното от Стамболов в годините на игото.

"По традиция за най-ранна революционна проява на Стамболов посочват участието му в нихилистическия кръжок на народниците в Одеса, формиран и оглавяван от Иван Ковалски. Кръжочниците провеждат от дъжд на вятър по някое събрание, сипят огън и жупел по порядките в Северната империя, четат нелегална литература и т.н. (Поглубко 1982, 111-124). Стамболов специално, както трябва да се очаква от такъв модел реформатор и революционер, завежда импровизираната библиотека на кръжока. Той чете, превежда, държи речи, дискутира:

"въ тоя късъ периодъ от ранните години на Стамболова - пише Антон Т. Страшимиров - трѣбва да се търсятъ както източницитѣ на знанията му, така и зигзага, по който се оформяватъ основнитѣ черти на неговия характеръ. Защото по-късно той е нѣмалъ време да работи върху себе си" (Страшимировъ 1935, 10).

Позорно прогонен през април 1874 г. от Семинарията за "вредна насоченост" [крайно небрежно отношение към процеса на обучение, неподчинение на реда и правилата, непосещаване на богослуженията и учебните занятия (Поглубко 1976, 155)], Стамболов се прибира във Велико Търново. В родния град се навърта край неколцина местни комитетски дейци. Естествено е хора, работили с еталона Васил Левски - хора като Христо Иванов-Големия, Матей Преображенски, Иван Хаджидимитров, да не обръщат внимание на неуравновесения и неуправляем младеж. Ала Стамболов не е мекушавец, който ще се тръшне в хамлетовска меланхолия. Хипердинамичен, арогантен, безцеремонен в отношенията си с хората (Ганчев, 1973, 36), той досадява на комитите дотолкова, че те вдигат ръце от него.

"Но поиска и Стамболов - пише Христо Иванов-Големия - да ходи на Левски на мястото" (Х.-Г. 1984, 92).

Апостол на свободата Стамболов не може да бъде, нито да се съизмерва с исполина на националното ни възраждане Васил Иванов Кунчев. Но все нещичко е можел да върши, шляейки се напред-назад, непригоден за занаят, търговия, учителство (Биманъ 1896, 10). Другите дейци - труженици, стопани, домовладици, трудно са съчетавали бита и революцията, така че бързо осъзнават появата на "свободния", блуждаещ подобно на муха без глава семинарист като печалба от лотарията. Освен дето се е отъркал край одеските народници и прелива от наизустени тези, фрази и лозунги, той има и определени качества - говорлив е, гръмогласен, увлекателен, импулсивен, комбинативен, самонадеян."
Из книгата