Свидетелство за поезия

Шест лекции относно недъзите на нашия век. "Европейската култура навлезе във фаза, когато се загубиха точните критерии за добро и зло, за истина и лъжа, а в същото време отделният човек се превърна в играчка на мощни колективни движения, изкушени в извращаване на ценното, в резултат на което ден след ден черното става бяло, престъплението - похвално действие, очевидната лъжа - задължителна за всички догма. На всичко отгоре езикът стана собственост на хора, притежаващи властта, и те монополизираха средствата за информация, за да променят смисъла на думите, както им е изгодно."
Чеслав Милош, 1981 г.
Чеслав Милош е полски писател, преводач и критик. Роден на 30 юни 1911 г. Съосновател на литературния кръг "Жагари", той дебютира през 1930 с два тома поезия и започва да работи в полското радио. Прекарва Втората световна война във Варшава, работейки за различни ъндърграунд печатни медии. През 1951 г. се установява във Франция, където пише и издава няколко книги с проза. През 1953 г. получава Наградата за европейска литература. През 1960 г. е поканен от Калифорнийският университет, Бъркли като преподавател по славянски езици и литература.

"Настоящата книга се състои от шест лекции, четени от мен на английски език в Харвардския университет през учебната 1981 / 1982 година. Бях поканен там от катедрата, носеща името на един от покойните днес професори на университета, Чарлз Елиът Нортън. Това бе голяма чест за мен, като се има предвид, че списъкът с моите предшественици на тази катедра включваше имена с непреходно значение за литературата и изкуството на ХХ век, като Игор Стравински, Томас Стърнз Елиът и Едуард Естлин Къмингс. Подобно назначение се извършва за една година и задължава поканения професор да представи в шест публични лекции собствените си възгледи за онзи клон от творчеството, който той представлява. Признавам, че именно тази необходимост да се говори за поезията, както е в моя случай, причини колебанията и съмненията ми дали изобщо да приемам предложение от такъв род. Самата поезия може да се сравни и с недъг, представляващ твърде срамно занимание, тъй като пред свидетели щях да ровя из нейните тайни и от собствените си приключения да извличам някакви изводи. Освен това винаги съм се боял да не се окажа в ролята на човек, за когото самият факт, че е поет, е нещо свещено, сякаш съм подозирал, че зад сегашния обичай с многословните изказвания по тази тема се крие частичен творчески паралич.

Когато по различни съображения накрая се реших да приема предложението, изпаднах едва ли не в паника, тъй като не знаех за какво ще говоря. За мен само едно не подлежеше на съмнение: от тези мои лекции бях длъжен да извлека практическа полза. Бях не само първият славянски поет зад катедрата на Нортън, но и първият поет от цялата моя Централна или Средноизточна Европа. Това означаваше, че на мен се предоставя възможност да покажа на американската публика нещо от нашата твърде особена перспектива. Отдавна ми се струваше, че ако още съществува надежда за Европейския континент, тя е в изкуствено сдържания потенциал на страните, разположени между Германия и Русия, в онази втора Европа, която през последните десетилетия се вглеждаше, вече без удивление, в първата. Като мислех така, нито за миг не забравях капаните, които следваше да избягвам. Първо, изкуствена и най-малко желана би била унизителната угодливост по отношение на интелектуалните нрави на Запад, призвана да опази слушателите от осъзнаването на някои неприятни истини. Второ, до нищо не би довела усилената пропаганда на полската култура според принципа: „щом никой не ни хвали, сами ще се похвалим“. Тези две крайности са ми чужди и аз се надявам, че се отнасям към чужденците като свободен човек, който не се срамува от своето наследство, но и не го въздига в изключителен ранг. Може на някои места читателят да ме упрекне в прекалена сдържаност – тя беше продиктувана, от една страна, от моето познаване на американските университетски среди, а от друга – от недолюбването на прекалено ярките изрази."
Из книгата