Клането на петела. Разкази

"Тази книга, като никоя друга, отразява безвремието, в което живяхме. Помня колко бях потресен, когато я четох за първи път, през 1997 г. Хората бързо забравиха правителствата, при които добре облечени бизнесмени се стреляха по заведения и инфлацията галопираше, а обикновеният човек изпадаше в отчаяние, в депресия. Чудеше се дали да остане в родината си, или с пламтящи от треска очи да търси начин как да се озове в бленувания Запад - тогава още не бяхме в Европа. Тази реалност сякаш плашеше българския писател. Но не и Деян Енев.

Разказите в този сборник нагазваха смело в най-дълбокото на родното, придърпваха читателя в подмолите на тихия ужас, завладял българина. Това са разкази, пълни с предчувствия. Припомних си тази книга с удоволствие и ужас, и болка. И завиждам на читателя, комуто предстои да изживее същото."
Робърт Леви

"...те искат да омилостивят живота (ни), да му принесат такава жертва, че той да се умили, да се смекчи, да се разведри. И заради това са и вътре пародиращите живота разкази от двата цикъла "Екзотични очерци" и "Порнографски балади": те са карнавални травестирания на жестокия и гаден живот, преобръщане на характеристиките му, засилване на ужасиите му до гротесковост, защото единствено и само с помощта на гротеската и иронията той може да се понесе, да се издържи, да се живее.

"Клането на петела" е ритуал, който проси милост, жертвоприношение, което се надява на милост. Едно докосване до светлината в мрака на живеенето, което, ако и без кой знае каква вяра, все пак му се иска да мисли, че ето - още само едно-две усилия, още само мъничко напъване и всичко ще се оправи, всичко ще се уреди. Нужни са единствено търпение и постоянство, другото идва от себе си. Надеждата умира последна, а надеждата на унижените и оскърбените не умира никога."
Митко Новков

Деян Енев е бил е журналист във вестниците "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Автор е на над 2000 журналистически публикации и седемнадесет книги, сред които няколко сборника с разкази: "Четиво за нощен влак" (1987) - за която получава Наградата в конкурса за дебютна книга "Южна пролет"; "Конско евангелие" (1992); "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия (1997); "Клането на петела" (1997); "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; и "Всички на носа на гемията" (2005); "Градче на име Мендосино" (2009) - Национална литературна награда "Милош Зяпков", номиниран за наградата "Хеликон"; "7 коледни разказа" (2009); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011); "Внукът на Хемингуей" (2013); "Малката домашна църква. Съвременни притчи" (2014), и "Гризли" (2015).

"Света Ана

Докараха петте момчета в седем заранта. С леля Ани още не си бяхме изпили кафето. Двамата санитари ги намятаха като снопове напреки на каменните маси и се подпряха на стената да си поемат дъх. - Това са Роки и хората му - каза важно високият, с окапалите вежди. - Държали са момичетата в хотел "Виктория". Целият единадесети етаж е бил техен. Вече не е. Горките момичета. Новите господари винаги са по­лоши. - Голяма патаклама е било - каза ниският. Сетне те сгънаха носилката и поеха безшумно нагоре по стълбите. Откосите от калашника бяха превърнали момчетата в дунапрен. Този или тези, дето бяха стреляли, навярно бяха разполагали с цяла раница пълнители и с предостатъчно време спокойно да презареждат. Четиримата с якетата бяха ниско остригани, само онзи с костюма имаше дълга до раменете руса коса. На единия куршумите бяха смлели часовника на ръката, сигурно се беше опит вал да се скрие зад него. На другия бяха изкарали токата на колана откъм гърба. А на русия - на русия бяха избродирали на лицето широка усмивка, от ухо до ухо. Леля Ани ми сипа четвърт канче медицински спирт и ме накара да го изпия на екс, а после ми хвърли ръкавиците. Работихме мълчаливо около три часа. Най­ сетне тя разви дебелия като питон маркуч, пъхна единия му край в крана на чешмата и хубаво изми всичко - и голите момчета, и масите, и пода със силната като гръмотевица струя вода. Накрая си обърса ръцете и отиде зад завесата да се обади по телефона. След пет минути отвън се почука. Тя отвори тежката като люк на подводница врата на моргата, пое пет еднакви пакета и веднага затвори. Във всеки пакет имаше черен костюм, бяла риза, чифт чорапи и чифт нови обувки, номер четирийсет и пети. Работихме още два часа. Когато леля Ани се изправи, момчетата вече приличаха на абитуриенти, заспали здрав сън след тежката празнична нощ. Умението ѝ да превръща мъртъвците в красиви покойници наистина нямаше граници. Само дето на русия обувките му бяха малко големи. Аз бях започнал да зъзна. Отидох до умивалника и повърнах. После си измих ръцете и лицето и като хванах с два пръста левия си клепач, за да не трепери, погледнах леля Ани. Тя също ме погледна. Онзи, усмихнатият, сякаш помръдна на масата. Леля Ани пак се пъхна зад завесата и след малко излезе оттам с малка иконичка, пет свещи и ножица в ръце. Закачи иконичката на един пирон, запали свещите, накапа восък и ги залепи на циментовия под и после постоя така, като си шепнеше нещо. Сетне угаси свещите с наплюнчени пръсти, събра ги, откачи иконичката, отиде до русия, отряза с ножицата кичур от косата му, занесе всичко това отново зад завесата, побави се малко там и като излезе, каза: - Хайде да пушим. Излязохме вън в коридорчето, седнахме край масичката и запалихме по цигара. Докато пушехме, край нас по стълбите се спуснаха тихо като призраци двамата санитари. Безвеждият носеше на рамо брезентовата носилка. Когато и последното заспало момче потегли нагоре в носилката по изтритите кехлибарени стъпала, столът под леля Ани изскърца. - Защо отряза кичур от косата на онзи, русия? - попитах аз. - За да го дам на майка му - започна спокойно тя, но изведнъж пред очите ми лицето ѝ се сгърчи и почерня като запален лист хартия, а огромните ѝ рамене неудържимо се затресоха."
Из книгата

Деян Енев е роден на 11.08.1960 г. в София. Завършва английска гимназия и специалност "Българска филология". Освен това е учил за стоматолог, работил е като бояджия, нощен санитар в психиатрия и в хирургията, пресовчик в завод, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист. Името му стои под повече от 2000 журналистически публикации в изданията "Марица", "Новинар", "Експрес", "Отечествен фронт", "Сега" и "Монитор". Пъстротата на житейския път, по който върви Деян Енев, несъмнено се е отразила и в творчеството му. Според самия него, след като е видял не една човешка съдба осакатена, писателят трябва да е "винаги в защита на унижените и оскърбените". А на всеки, който е чел майсторските му кратки разкази, е ясно, че по призвание Деян Енев е писател.

Библиографията с книгите му включва над десет сборника с разкази. В нея присъства и книга с очерци за писатели ("Хора на перото"), сборник с християнски есета ("Народ от исихасти"), както и една стихосбирка с непретенциозното име "Стихотворения", която му донася Националната награда за поезия "Николай Кънчев". Първата издадена книга е с проза - това е сборникът "Четиво за нощен влак", който излиза през 1987 г. и получава наградата "Южна пролет" за дебютна книга. Следват още успешни творчески години и други престижни награди, които едва ли са достатъчни, за да почетат приноса му към жизнеспособната нова българска литература. Деян Енев е носител на Националната награда за българска художествена литература "Христо Г. Данов", Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев" за "Ловец на xopa" (издадена през 1994 и преведена в Норвегия), наградата "Златен ланец" за къс разказ на в-к "Труд" и др. Други по-известни книги от автора са сборниците "Господи, помилуй", "Градче на име Мендосино", "Внукът на Хемингуей" и други. Сборник с разкази на Деян Енев е издаден и на английски и немски език. Изданието под заглавието "Circus Bulgaria" е номинирано за престижния световен конкурс "Франк О'Конър", в който се включват 56 автори, избрани от цял свят и е с награден фонд е 35 000 британски лири.

Какво отличава Деян Енев като писател? Като свои учители той посочва Йовков, Селинджър и Бабел. Собствените му творби, предимно в краткия жанр, представят най-различни случки - понякога трогателни, понякога абсурдни, понякога дори и жестоки, така, както е и в живота. В тях обаче винаги можем да отличим доброто познаване на дълбините на човешкото. "Убеден съм, че добрата литература умива душите на хората", са думи на Деян Енев. По повод на тях, в едно интервю той допълва, че писателите са тези, в чиято "вътрешна, скрита, тайна лаборатория се извършва преработката на обществените токсини в "екологично чист духовен продукт".

За него колегата му-писател Георги Господинов казва, че "родството му е с Елин Пелин, Йордан Йовков, Борис Христов, Дончо Цончев", както и че "в неговите литературни творби има толкова журнализъм, колкото и в журналистическите му материали - литература". А за читателя, Деян Енев е онзи неподражаем майстор на словото, за когото четири страници са напълно достатъчни, за да наведат към размисъл.