Сред руснаците

Бестселър на "New York Times".

Книгата е част от поредицата "Пътешествия и приключения" на издателство "Вакон".

"Истински шедьовър."
Николай Толстой, The Times

От Прибалтика до Кавказ, "Сред руснаците" е грандиозно пътешествие из историята и културата на един от най-загадъчните региони в света. Изящно поетичен пътепис за самотно пътуване с кола от Санкт Петербург и прибалтийските държави до Грузия и Армения на юг, "Сред руснаците" представлява свеж поглед върху бурните последни години на Съветския съюз. С дълбоко разбиране на историята на Русия, неприкрит възторг от нейните архитектура и иконография и неизчерпаем интерес към хората и културата ѝ Колин Таброн е перфектният гид в една удивителна страна, която повечето от нас никога няма да опознаят от първа ръка.

Тук можем да вървим по селските пътища в Западна Русия, да си почиваме в селцата и да изследваме някои от най-пленителните градове на световната карта. Красиво написана и безкрайно проникновена, "Сред руснаците" е ярка, завладяваща пътеписна проза, която ще се хареса както на читателите с интерес към историята и текущите събития, така и на всеки, пленен от формата и текстурата на една от най-загадъчните култури в света.

Британският пътешественик поема към тези величествени простори, които неустоимо вълнуват приключенския му дух, сам, със стария си автомобил "Морис Марина", въоръжен единствено с основни познания по руски език и нестихващо любопитство. И макар че КГБ неотлъчно го следва по петите, той все пак осъществява целта на пътуването си - среща се с обикновените хора и в дълбоко личните разговори се докосва до частица от най-съкровените им мисли и мечти.

С пленителния си усет към словото, с финото си познаване на човешката душа Таброн умело се движи по крехкия брод между белезите на миналото и надеждите на съвремието. Авторът плавно ни повежда от пасторалния покой на анонимни селца до блясъка на Москва и Санкт Петербург, от безличните жилищни блокове до пищното великолепие на Ермитажа и храма "Св. Василий Блажени". С изящната си проза и впечатляващата си ерудиция ненадминатият майстор на пътеписа ни пренася и в отминали епохи на дворцови интриги, имперско величие и крах, като през целия път не спира да търси и пренарежда парченца от пъзела на необятната руска душа, вдъхновила перото на толкова литературни класици.

Колин Таброн е романист и всепризнат майстор на класическия пътепис. Носител е на множество литературни отличия, включително "Хоторндън" и наградата за пътепис "Томас Кук". Преди да стане писател, работи в издателския бранш и режисира независими документални филми в Турция, Япония и Мароко. Първите му книги са посветени на Близкия изток - Дамаск, Ливан и Йерусалим. "Сред руснаците" вдъхновява следващите му пътеписи за Русия и Азия - "Зад стената", "Изгубеното сърце на Азия", "В Сибир" и "Сенки по пътя на коприната". През 2008 г. списание "Тайм" го обявява за един от "50-те най-велики британски писатели след 1945 г.", а от 2010 г. е президент на Кралското литературно дружество.

През Беларус

Страх ме е от Русия, откакто се помня. Когато бях момче, огромната ѝ територия властваше над картата, която покриваше стената на класната стая. Спомням си, че беше оцветена в бледозелено и беше изкривена от проекцията на Меркатор, така че нейните тундри задушаваха половината свят. Там, където другите страни - Япония, Бразилия, Индия - се надвикваха с въображаеми аромати и цветове, Русия излъчваше само тишина и изглеждаше някак непълна. Израснах в сянката ѝ, точно както детството на моите родители беше преминало в тази на Германия.

Пътешествията рядко започват там, където си представяме. Моето може би беше започнало в онази класна стая, където зеленикавата загадка ме хипнотизираше в часовете по математика. В детското съзнание вече се пораждаха въпроси: защо тази страна изглежда по-странна и не толкова определена като другите? Защо не е била превърната в някакво по-точно човешко изражение? Разбира се, въпросите бяха недооформени, но страхът вече го имаше.

Може би по тази причина трийсет години по-късно земята, която се мъжделееше на изток от полската граница, ме порази като едновременно позната и злокобна. Разстилаше се сред безбрежно спокойствие или се надигаше и спускаше толкова неуловимо, че си проличаваше единствено в едва забележима гънка на хоризонта. Не видях никого. Небето беше надвиснало със свръхестествена необятност. Сякаш целият свят беше смачкан и загладен в състояние на божествено спокойствие. Колата ми звучеше немощно на пътя. Граничните власти в Брест я бяха кормили в продължение на три часа и неправилно монтираните кори на вратите стържеха и скърцаха, все едно в тях имаше мишки.

Дори в този момент не бях сигурен какво точно ме е привлякло към страната, от която се страхувах. Принадлежах към поколение, което беше твърде младо, за да лелее романтични представи за съветския комунизъм. При все това нищо през изминалите години не беше разпръснало детската ми боязън и невежество. Главата ми беше пълна с объркани образи: парадокси, клишета. "Русия - пише маркиз дьо Кюстин през 1839 г. - е страна, където всички участват в заговор да заблудят чужденеца." Пропагандата продължава да тегне като ниски изпарения над и бездруго сложната истина. Вестниците - докато не се научиш как да ги четеш, - са органи за дезинформация.

Изкуствата са консервативни или безмълвни. Дори в романите, които толкова често рисуват обикновената природа на нещата, мечтателите и пияниците, които обитават страниците на прозата от XIX век, са се съсухрили до бедните вдървени герои на днешния социалистически реализъм. Сякаш някой е угасил някакво огромно светило.

Що се отнася до мен, аз прекрачих в страната твърде нетърпеливо, за да бъда добре подготвен. Говорех колеблив руски, но бях чел много малко. И страдах от дълбоки предразсъдъци. Никой западняк не пристига в Съветския съюз без предразсъдъци. Носех ги с мен също толкова естествено като дрехите на гърба си - наследството на един индивидуализъм, който беше напълно различен от всичко на изток от Висла.

Струва ми се обаче, че аз исках да опозная и прегърна този унаследен враг. Чувствах, че поне малко съм на негова страна. Комунизмът едновременно ме привличаше и отблъскваше. Едва ли можеше да има нещо по-примамливо за идеалиста пуритан, чиито дрипи (както ми се струваше) се вееха около мен, когато потеглих по пътя към Минск; нищо не беше по-тревожно за самотника. Когато ги премислях, всичките ми мотиви се изпълваха с неяснота. Дори начинът ми на пътуване беше необичаен.

Руснаците обичат преминаващи групи и делегации, които са държани под око в грандиозни хотели. Аз обаче пътувах сам, със собствената си кола. Нощувах в къмпинги и планирах да измина 16 000 км по почти всички пътища, които бяха отворени за мен (и по някои, които не бяха) между Прибалтика и Кавказ. Главата ми беше замаяна от противоречиви очаквания. В моите очи над тази страна все още тегнеше някакво изкривено величие.

Така че изминах над тристате километра от Брест до Минск в състояние на нервна омая. На пътя нямаше почти нищо друго: прашни камиони, които прекарваха дървен материал, цимент, добитък, тук-таме някой автобус и един камион, пълен с Брьогелови селяни със студени погледи. На всеки трийсетина километра имаше издигнати над шосето контролни пунктове от бетон и стъкло, където милиционери в сиви униформи държаха бинокли и телефони. Над земята витаеха отсъствия - нямаше реклами, нямаше далекопроводи, често нямаше дори телеграфни стълбове. Суматохата на индустриална Европа беше заглушена до властно спокойствие.

Равнини, стопанства, гори. Всичките огромни и замлъкнали. Погледът така и не успява да ги обгърне. Особено горите изглеждат дълбоки и неопростени. Притискаха се към нивите и пътищата със своите пищни широколистни грамади от дъбове, букове и брези. Това беше Беларус - "Бялата Русия", земя на ръж и лесове, които се простираха до половината път към Москва. Задушаващите борови гори все още се точеха около пасищата и очертаваха всички хоризонти със силуети от иглолистен мрак.

Съзерцавах всичко това със страстта на новодошъл и го надрасках в дневника си, преди да съм забравил усещането за обикновените, важни неща. Тези първи часове сияеха с особена енергия. В полята с картофи и люцерна работниците напредваха през меките юнски лъчи - мъже и яки жени със забрадки размахваха сърпове и вили. Нямаше колективистка романтика, трактори и комбайни не се натрапваха в потния ритуал на сенокоса. Вместо това там, където блатистите поля си проправят път през горите, черно-бели говеда пасяха на самотни стада, а ята чапли крачеха безгрижно сред ливадите.