"Мястото беше подходящо за телевизионен репортаж с религиозни нотки. Миланската катедрала се издигаше богато украсена и заострена - цяла гора от островърхи църковни кули и шпилове, много красиви на фона на небето. Репортерът от новинарския канал на РАИ грижливо четкаше гъстата си коса, вторачен в огледалото, което държеше неговата продуцентка Даниела Персано. Времето в края на март се оказа необичайно топло. Беше избрал неподходящо сако за топлия ден и се потеше, а това го правеше раздразнителен. Огледа площада и туристите, които гледаха глуповато настройките на цифровите си фотоапарати.
– Гледай да не попадат в кадър - изръмжа той.
– Да, да - съгласи се тя. Бяха заедно от години и бе наясно с настроенията му.
Вече бяха записали достатъчно интервюта с местни жители и туристи, за да запълнят времето. Имаше нужда само от няколко завършващи кадъра.
– Готови сме, когато ти кажеш - каза Персано.
Той стисна микрофона, вторачи се в обектива и започна, когато видеооператорът вдигна пръст.
– Аз съм Морено Стази, в Милано съм, за да говоря с обикновените хора за кризата, която помита града, страната и по-голямата част от света. Катедралата - този древен символ на религия и култура, където хората идват, за да се молят и медитират - е най-доброто място за обсъждане на катаклизма, пред който сме изправени, на предстоящите трудности.
Той спря и попита:
– Така добре ли е? Да не е твърде мелодраматично?
– Не, добре е - увери го Персано, като се опитваше да бъде позитивна. - Продължавай.
Той прочисти гърлото си.
– Този часовник, този интернет часовник, който е в главите на всички ни, отброява трите останали дни. До какво? Това терзае нашите умове. Затова днес задавам на хората тук въпроси: Изпитвал ли си блаженство? Имаш ли си приятел или любим човек? И какво според теб ще се случи със света в неговия последен ден?
Той отдръпна микрофона от устата си и го подаде на Персано.
– Само минутка. - Запали цигара и дръпна няколко пъти, преди да я загаси върху тока си, след което я остави върху един камък. - Добре, а сега да заснемем завършващите кадри.
– Почни, когато искаш.
Той облиза устни, за да ги навлажни, и прие подходящото изражение, за да продължи от мястото, където спря.
– Пред катедралата чухме различни хора, някои уплашени, други обнадеждени, а трети са просто объркани. Никой не знае какво ще се случи в неделя следобед, но едно е сигурно. Мнозина ще посетят тази сутрин литургията и ще се помолят на Бог, защото той никога не е бил толкова важен през съвременната ни история. Аз съм Морено Стази с репортаж от Милано.
– Добре - каза Стази и запали отново цигарата си. – Дай го на Антонио за редакция.
– Антонио? - стресна се продуцентката.
– Защо не?
– Мислех, че знаеш.
Той поклати глава и внезапно изпита страх.
– Антонио се самоуби снощи.
Стази дръпна дълбоко от цигарата си.
– Божичко, още един.
Месеци по-рано
Кучетата подушиха, че идват. Започнаха да лаят и вият, когато мъжете вече бяха доста надолу по коридора и им оставаше да преодолеят още три заключени врати. Когато двамата влязоха в помещението с клетките, бигълите вече бяха изпаднали в полуда и изправени на задните си крака, притиснали месести носове в мрежата, надаваха трескав, пронизителен лай.
По-дребният от двамата притисна с длани ушите си, направи гримаса и повиши глас:
– Можеш ли да ги накараш да спрат?
С ръце на хълбоците по-високият сериозно се обърна към животните:
– Моят приятел Томас иска да спрете да лаете - гъгнивият му ливърпулски акцент беше смекчен от годините в Америка.
Думите му не оказаха никакво въздействие.
Мъжът сви рамене.
– Не мога да ги спра, но те ще се успокоят сами.
Той отключи вратата и поведе Томас към съседната група помещения. Те бяха шумоизолирани и лаят стана приглушен. Томас се отпусна леко, когато светна луминисцентното осветление и беше в състояние да попие познатите гледки: операционна маса, апарати за анестезия, монитор за сърдечна дейност, стерилни хирургически комплекти, лекарства.
– Видя ли? - възкликна Алекс. - Казах ти, че е истинска операционна зала.
– Масата е твърде малка.
– Аз ще се приготвя.
Томас си свали сакото и започна да събира нужните му неща от лавици и чекмеджета, и да ги подрежда върху операционна количка. Алекс следеше с очи оплешивяващия мъж, особено привлечен от неговите дълги, женствени пръсти. Беше ги забелязал още преди, защото му напомниха ръцете на пианист, които могат да се разтегнат най-малко с една десета.
– Има всичко, нали?
– Задръж - изсумтя Томас. - Къде е комплектът за гръбначна упойка?
Алекс му посочи един от шкафовете.
Томас счупи стерилния печат, разгъна комплекта и си сложи чифт хирургически ръкавици, за да вземе тънката игла на Квинке .
– Предназначен е за големи животни - мрачно отбеляза Алекс. - Трябва да свърши работа, нали?
– Размерът е подходящ.
– Добре. Хайде да побързаме. Аз ще приготвя епруветките.
Докато Томас завършваше подреждането на работното си място, Алекс събра епруветки за мостри и ги надписа с черен маркер. На първата написа: "А.У. Изходно ниво", а на втората "А.У. 2:00 минути". Следващите четири епруветки бяха обозначени с интервали от петнайсет секунди, а последната с "А.У. 3:00 минути". Той си представи как на следващата сутрин в собствената си лаборатория ще обработва шест скъпоценни епруветки с неговия собствен ликвор.
Томас беше завършил със своята подготовка, но стоеше неподвижен, вторачен в операционната количка.
– Готови ли сме? - попита Алекс.
– Така мисля.
– Тогава какво има?
– Алекс, виж...
– Нищо няма да ми стане. Не се тревожи. - Думите се изплъзнаха от устата му повече заповедни, отколкото успокоителни. - Само не забравяй ризата ми, разбра ли?
Томас кимна.
Алекс се съблече до кръста. Беше висок и слаб, ребрата му се брояха. Видя, че Томас се беше вторачил в голямото петно набръчкана кожа на рамото и гърба му.
– Не ти ли казах за изгарянията ми?
– Не.
– По-нататък ще наваксам. - Събра с ръка своята дълга до раменете коса и я хвана с ластик. - Готов ли си?
Томас покри хирургическата маса със зелен чаршаф.
– Трябва да легнеш на дясната страна, обърнат към вратата.
Алекс видя, че в тази поза ще е с лице към големия часовник и неговия плъзгащ се напред секундарник.
– Добре.
Масата не беше предвидена за хора и се налагаше да балансира с глава, опасно люшкаща се от ръба на масата. С прилепени плътно към гърдите колене беше в безопасност, но не можеше да се каже, че позата му е удобна. Удобството обаче не беше най-важното в случая. Томас прикрепи електродите за следене на сърдечната дейност към гърдите му и мониторът заработи. При всеки удар на сърцето издаваше приятно писукане. Когато започна да му обяснява какво се готви да направи, Алекс го прекъсна. Не искаше текущ коментар на ставащото, а да се оттегли в себе си.
Контролирай дишането си. Намери своя център. Ти си петънце във вселената, прах по вятъра."
Из книгата