"23 юли 1889 год. се случи един прекрасен слънчев ден. Небето синееше до болка, лястовичките под стряхата на Априловската гимназия и Девическия манастир започваха своя луд танц и песен още в ранни зори. Градът се събуди със звъна на ковачниците, с тропота на каруците, с вика на хората, с пеенето на петлите, с великия аромат на пресен хляб, лъхащ от арнаутската фурна, с тракането на фабриките. Един град, пулсиращ от напъваща мощ, която всеки ден създаваше по някакво чудо...
Но в този ден камбаните на четирите църкви биеха на умряло, по един път... и пауза...пак... "На мъж е", казваха си хората, "Кой ли е завалията?"... Новината бързо се разнесе: "Иван Калпазанов! Вчера починал! Опелото ще е в "Света Богородица"!"
Хората забравиха работата си и се запътиха към църквата един по един, стече се огромно множество... целият град, оня град, който с безкрайно удивление влезе за първи път в живота си във фабрика с машините на Иван, оня град, който беше горен от Капудан Хюсеин, който видя кървавите Янтра и Росица през април 76
-та, който беше пълен с будни колибари кой загубил син, кой брат, на кого изнасилили дъщерята или жената, който, макар и гладен и изтощен до безкрайност, даде подслон на бежанците от Южна България по време на войната и на руските войски, който с огромния си труд и собствената си кръв поддържаше Шипченския фронт да не рухне, който посрещна и
изпрати Столетов, Радецки, руския княз...
Хората късаха цветя от градините си и се стичаха. Църквата беше препълнена, свещите се бяха свършили... множеството чакаше отвън, напълнило улицата, Баев мост, та чак до гимназията...
– На колко е години?
– На 54.
– Леле, млад си замина...
– Боледувал няколко месеца...
Сигурно е след оная настинка, дето я прихвана кога докараха големия котел... Васил Карагьозов поддържаше стенещата и едва пристъпваща Величка. Величка беше забрадена със стамболска забрадка от тъмнозелена коприна, бродирана с черни копринени ширити с нашити златни треперушки, оная, дето я купи от Иван, когато за първи път се запозна с него.
Зад тях децата на Иван и Величка: Дешка, Никола, Добри, Мария, Стояна, Кина и Димитър, потънали в сълзи, зад тях ортаците и акционерите в черни европейски дрехи, зад тях всичките Иванови работници със семействата си, зад тях учениците от Априловската гимназия начело с учителите... Четири попа пееха "Вечная памят" и размахваха кадилниците, вървейки пред ковчега, носен от Ангел и майсторите на Иван...
Когато спуснаха ковчега, до гроба се изправи Васил Карагьозов и силният му, макар и вибриращ от вълнение глас огласи стихналото множество:
– Иван Колчов Калпазанов живя като жар птица, която се съхрани в огньове и пепелища, за да излети и покаже на един град, пък и на един народ със собствените си мъки, усилия, настойчивост, любов и интелигентност пътя през синевата към благоденствието..."
Из книгата
Рейтинг: 7.75 / 4 гласа
