Ламя ЕООД - книга 2: Освобождение

Книга втора от поредицата "Ламя ЕООД". Шеметният полет на първата част на Ламя-та грабна интереса на читателите и още буни духовете, а пред нас вече нетърпеливо фучи втората Ламя от трилогията на Марин Трошанов. Станимир все така не приема смъртта на любимото момиче, а и обърканите пътища в себе си. Дали неочаквана нова любов няма да му вдъхне нова надежда или най-сетне отчаянието ще го погуби? Докато той се лута в мрака на собствената си душа, в София се надигат отмъстителни древни сили, които заличават и последната плаха вяра, че на кошмарите му е сложен край...

Във втората част на "Ламя ЕООД" Марин Трошанов и художниците Петър Станимиров и Веселин Чакъров ни карат да погледнем с нови очи на уж познатия свят край себе си, където са се притаили и дебнат безплътни зловещи сенки. Ако обичате необузданото въображение, увлекателното четиво, вихрените приключения и тръпките по гърба, тази книга не е за изпускане!

"Криволичещите алеи на Южния парк бяха приютили софиянци в благодатната си зелена прегръдка. Навред се носеше тихото жужене от разговорите на възрастните и неспирният глъч на децата.
Дара тичаше. Гонеше жълто-бялата надуваема топка и се кикотеше запъхтяна. Лъчите на обедното слънце прозираха през русите ѝ къдрици. Изведнъж залитна, олюля се и падна по очи в дъхавата трева. Надигна се начумерена, сякаш сама не знаеше дали да заплаче. Избра смеха. Изправи се на крака и продължи след топката, която се беше изтърколила в края на поляната. Наблизо премина рошаво куче с дълъг изплезен език. Момичето се поколеба дали да не тръгне след него, но все пак догони топката, обгърна я с ръце и победоносно я понесе със себе си.
– Ела при мама! – повика я Лидия, излегнала се върху карираното одеяло. После се обърна към Тихомир. – Дали няма кърлежи?
Той махна с ръка, без да отговори. Гледаше обичливо двете си момичета и сърцето му ликуваше. Един от онези тъй мимолетни и скъпи мигове, когато животът е безметежен, а всяка глътка въздух носи надежда и радост.

Не липсваха и проблеми, разбира се. Като гимназиален учител и нереализиран писател Тихомир печелеше твърде малко, за да осигури на семейството си това, което искаше. Живееха в стария панелен апартамент на починалите му без време родители, заобиколени от шумни и не особено възпитани съседи, но това ги устройваше, защото имаха себе си.
Беше срещнал Лидия по време на семинар в почивната база на Министерството на образованието. Блъснаха се на стълбището и той заля роклята ѝ с кафе. Известно време неумело се бориха с петното, а после се заприказваха и часовете неусетно полетяха край тях. Разходиха се по тесните, осеяни с борови иглички просеки, които отвеждаха към сърцето на планината. Върнаха се по тъмно хванати за ръце. Преди полунощ се целунаха за пръв път и в онзи миг сърцата им туптяха като едно.

Лидия обожаваше книгите и работеше в Националната библиотека. Тя беше кротко спокойно момиче с фина красота, която се таеше в големите ѝ блестящи очи, дългата тъмнокестенява коса и устните, винаги извити в неуверена, свенлива усмивка. Баща ѝ – престарял и сприхав професор по геология, който обичаше да тормози студентите си и да надига чашката с ракия, даде своята благословия и двамата се ожениха. Година и половина по-късно се появи Дара – неуморно палаво ангелче със златни къдрици – най-скъпото съкровище на Тихомир. След работа той обожаваше да лежи на дивана, гледайки как дъщеричката му се тресе от кикот, докато я държи на ръце и босите ѝ краченца безгрижно шават из въздуха.

След дълги часове лудории в парка, съвсем останала без дъх, малката се просна край тях. Тогава те решиха, че е време да тръгват. Спареният въздух в сребристия стар "Форд Фокус" ги посрещна с миризмата на нагрята пластмаса и тапицерия. Тихомир запали двигателя и открехна прозорците. Лидия и Дара се бяха настанили на задната седалка. Пееха някаква детска песничка, пляскаха с ръце и малката се заливаше от смях.
Черният брониран джип налетя изневиделица няколко минути след като потеглиха. Ударът беше внезапен и съкрушителен. Тялото на Тихомир подскочи като бездушна сламена кукла понесено от инерцията на сблъсъка, а коланът се впи в него, изтръгвайки въздуха от гърдите му. В ушите му нахлу оглушителна стихия от звуци – стържещ трясък на метал в метал, пронизващо трошене на стъкло и писък на гуми – смъртоносна симфония, от която главата му щеше да експлодира. Сетне отровната миризма на бензин, масла и горещ каучук бръкна в ноздрите му, проникна в мозъка и разбунтува стомаха му. Преди да изгуби съзнание, той бавно извърна глава. Отлепи засъхналите си клепки, в които се стекоха вадички пот и кръв. Видя смазаните, обезобразени тела на Лидия и Дара, сплетени в последната им прегръдка. Посегна към тях, чувайки пукота на собствените си раздробени кости и чернотата го погълна.

Тихомир отвори очи. Същият сън го преследваше години наред – болезнено детайлен като филм, който подсъзнанието прожектира отново и отново в безкрайните глухи часове на нощта. През зацапаното стъкло на прозореца той видя как звездите умираха и настъпваше бледа виделина, в която похабените прашни мебели на вонящата мръсна стая постепенно добиваха ясни очертания. Тялото му гореше от болка. Знайни и незнайни болести ден след ден разяждаха вътрешностите му, затова дори най-грозните кошмари носеха моментно спасение и забрава. Белият някога чаршаф, с който се увиваше, беше прогизнал от кръв и гной. Безбройните язви, покрили като зеещи кратери кожата му, го сърбяха зверски и изпускаха миризлива жълто-зелена слуз, премесена с тъмна кръв. Успокоителните, дезинфектантите, мазилата и бинтовете имаха само временен ефект. Сетне хапливата болка отново го връхлиташе като побесняло псе.
Накъсани мисли и горчиви спомени съпътстваха самотата на Тихомир. Нищо не нарушаваше уединението на неговата смрадлива, запусната квартира и всяка минута оставяше палещия си отпечатък в изтерзаното му съзнание. Почти не ядеше, защото гниещите му зъби се клатеха и падаха. Беше осъзнал, че възприема глада като извратена форма на мазохистично пречистване. Не намираше никакво облекчение в мъчителното дъвчене, преглъщане и храносмилане на буламачите, до които се домогваше. Единствено алкохолът все още му носеше кратка утеха, но организмът му се бунтуваше и го караше да повръща.

Да, той умираше, но беше постигнал своята тъй жадувана разплата – възмездието, което не получи от българския съд, възмездието, което се оказа безсилен да наложи физически, възмездието, за което настървено и горещо се моли, докато Бог оставаше глух за молитвите му. Накрая случайността, предопределението или древните сили, разбудени от страстното желание за мъст и безгласния му раздиращ вик за помощ, се намесиха и пренаредиха фигурите на игралната дъска. Той не само отмъсти за секналия смях на малката Дара и за изгубените целувки на Лидия, но дори помогна на други прекършени души. И охотно плати цената за това.
Дали беше герой, спасител или нямо оръжие в ръцете на опустошителни тъмни сили, вече нямаше голямо значение. Готов за смъртта, Тихомир долавяше как костеливите ѝ крака потракват по паважа на съседната улица, свиват зад ъгъла и бавно изкачват стълбите към неговата задушна неугледна стая. Съвсем скоро отново щеше да прегърне двете си момичета, стига да го пуснеха в рая, където безгрижните им души се рееха сред облаци пухкави като захарен памук. Но преди това щеше да прати още няколко мръсника в гроба.

Бронираният джип се беше врязал в крехката им семейна кола и необезпокоявано бе продължил пътя си. Макар и за секунда, Тихомир ясно бе видял лицето на шофьора, което никога нямаше да забрави. Съвестни хора се бяха притекли на помощ. По-късно му казаха, че линейката се забавила четиридесет минути. Тихомир още помнеше изплуващите надвесени лица на лекари и медицински сестри в редките моменти, когато открехваше очи. Размина му се сравнително леко, макар че хиляди пъти си бе пожелавал забравата на хладния гроб, където положиха Дара и Лидия.
Убиецът им се казваше Златомир Пръстените – едър тъмнолик мъж с хлътнали очи и влажни месести устни. Ръцете му бяха окичени с масивни златни пръстени. Тихомир не беше чувал за него, но мнозина го считаха за един от най-безскрупулните наркобосове в столицата.
– Трябваше да си опичаш акъла, приятелче – беше му казал Златомир, когато се засякоха пред сградата на Следствието. – Не се кара така. Дъщеричка си возил. За тая глупост, дето стана, ще ти броя трийсе бона, само да видиш, че и аз съм човек. Подавам си ръката. Дай да се разберем като мъже! После иди в църквата и ми запали свещичка за здраве! Аз също имам дъщеря. Знам какво е.

Изненадан от наглостта му, с обезкървено от ненавист лице, Тихомир даже не бе успял да отговори.
– Не ме гледай така злобно бе, капут! – беше се ядосал Пръстените. – Подарък от сърце ти правя. Сещаш ли се? Накрая ще излезе, че даже не съм бил в джипа.

Златомир се оказа прав. Трима свидетели упорито твърдяха, че по време на инцидента е лежал в спалнята си, повален от висока температура. Пред следователя застана някакъв лекар, който се кълнеше, че го е преглеждал в дома му. Появиха се и медицински документи. За причинител на катастрофата набедиха един от гардовете му – глуповато момче от Мусачево с прякор Моркова.
В крайна сметка делото се проточи, а обвиняемият така и не дочака присъда. Намериха Моркова заклан в кенефа на долнопробна селска дискотека. Гащите му били свалени, а бръснатата глава – навряна в тоалетната чиния.

Междувременно Пръстените се радваше на щастлив и охолен живот. Превърна се в порядъчен бизнесмен. Отвори няколко кафенета и верига магазини за кожени изделия. С някои неща обаче така и не се раздели – охраната и бронирания джип.
След като се възстанови от катастрофата, Тихомир се опита да продължи. Заведе граждански иск за обезщетение и се фокусира върху работата си в училище. Но въпреки че костите му укрепнаха, душата кървеше. Времето не излекува раните му, а го тласна към дълбините на безкрайна депресия. Съдебните дела приключиха с поражение, а разходите за адвокати се оказаха непосилна тежест за скромния му бюджет. Той все по-често посягаше към бутилката и първоначално намираше в алкохола жадувано, макар и мимолетно, облекчение. Постепенно обаче животът му се подчини на разрушителен цикъл, в който се редуваха унизително самосъжаление и сляпа омраза.

Директорът и колегите на Тихомир проявиха завидно разбиране към трагедията, която го беше сполетяла. Намираха му заместници всеки път, щом без основание пропускаше учебни часове, покриваха дългите му ненадейни отпуски и дори заделяха по някой лев за него. Но когато изпилените нерви и пиянството тласнаха Тихомир към открити прояви на агресия, повече компромиси не можеше да има.
Безработен и психически сломен, той насочи цялата си енергия към желанието да отмъсти, само че дотолкова взе да прекалява с алкохола, че понякога губеше съзнание. Заспиваше по обяд и внезапно се будеше в малките часове на нощта, отвит и зъзнещ, докато навън градът тънеше в хладен мрак."
Из книгата