"Историята на Френската революция е история за това как група образовани млади французи, много от които юристи, започват да градят нова държава във Франция, опираща се на нови принципи, основани на върховенството на закона, за това как закратко успяват и как не след дълго се провалят.
Наричат я "революция", но тя започва почти изцяло мирно и продължава предимно в този дух още три години. Впоследствие, когато тръгва към провал и потъва в хаос и терор, революционерите са тези, които постепенно разрушават парче по парче собствената си система на върховенство на закона.
Тази история е много по-различна от онази, представена в зловещите и изпълнени с насилие книжни илюстрации, които често биват свързвани с Френската революция в някои народни митологии. Всеки, който е бил подведен от картините, загатващи, че Френската революция е била изтъкана само от писъци, кръвожадни тълпи и страховития, монотонен тъп звук от острието на гилотината, със сигурност ще се почувства обезкуражен или дори объркан. Подобни изображения не може да бъдат разбрани, тъй като просто са подвеждащи.
Вярно е, че революционерите оставят след себе си гилотината, терора и умелите институции на първата модерна полицейска държава в света. Тяхно творение е и концепцията за масова война, за която са характерни всеобща мобилизация и огромна концентрация на икономически и бюрократични ресурси в безмилостно преследване на победата.
През пролетта на 1789 г. обаче те не нахлуват във Версай с цел безразборно унищожение: тяхната "революция" започва да придобива форма едва когато Старият режим се срива под тежестта на собствения сибанкрут, а "революционерите" осъзнават, че отговорността за управлението пада върху техните плещи.
"Революционерите" променят завинаги историята на света. Отварят вратата към нова епоха на освобождение и демокрация в Европа. Започват да градят от нищото първата модерна светска държава с претенции за рационализъм, основаваща се на върховенството на закона. Формулират значими идеи за по-справедливо общество, впоследствие обобщени в лозунга "Свобода, равенство, братство", който е по-често цитиран, отколкото прилаган на практика от тях или от който и да било друг.
След дълго отлагане кралят е принуден да признае, че френската държава на практика е банкрутирала и че се нуждае от помощ, за да уреди финансовите затруднения, което става повод за революцията. Основната политическа причина за нея обаче е, че десетилетия наред кралят и предшествениците му приемат политики, отчуждили всички прослойки, включително благородниците и буржоазията, които може би са щели да помогнат на властта да разреши проблемите си.
Устройството на Стария режим става все по-нечестно и несправедливо спрямо почти всички, с изключение на малка част от благородничеството. През изминалото столетие, а и преди това, няколко поредни френски монарси, най-вече Луи XIV и Луи XV, лишават благородниците от полагащите им се по наследство политически роли в управлението на различни части от страната и концентрират политическата власт в центъра, във Версайския дворец. За да компенсира благородниците за загубата на политически права, монархията увеличава привилегиите им по други начини – отчасти чрез възмутително несправедлив режим на освобождаване от данъци, отчасти чрез предоставяне на изключителен социален статут, предимно в областта на кариерното развитие, на тези, които са достатъчно богати и раболепни, за да се преструват, че одобряват тесногръдите порядки на дворянската мода във Версай.
Когато революцията избухва, несправедливият данъчен режим е проблемът, по повод на който революционерите изразяват най-силно негодувание. Основна движеща сила на революцията обаче е дискриминацията срещу буржоазията в най-важните професии в държавата.
Традиционните пътища за кариерно развитие в монархическа Франция минават през армията и Църквата, но според утвърдените от монархията правила, затегнати значително по-рано – при управлението на Луи XV през XVIII в. - никой не може да се издигне в йерархията в нито една от двете области, ако не е аристократ. По онова време благородниците представляват много малка част от френското население, макар че въпросът колко малка точно подлежи на дискусии и до днес. Ограничението отчасти се дължи на постоянните междуособици в аристокрацията и кралския двор по повод на това кой е благородник и кой не е. Споровете протичат с участието както най-старите потомствени благородници, така и на по-скорошните, но все пак с аристократичен произход благородници на шпагата, чак до работещите в съдилища благородници на мантията, които са с най-скромно потекло. Отчасти се дължи и на новите титли, измислени от няколко поредни монарси, особено Луи XIV. Той не спира да създава звания и длъжности, които продава, а после заменя с нови и пак продава. В резултат на тази политика все още се водят разгорещени спорове относно броя на аристократите и благородническите семейства, като приблизителните оценки за двете категории се разминават: числата варират от 9000 до 25 000 семейства и между 110 000 и 400 000 лица."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
