Ветровете ни мраморни

Ветровете ни мраморни Николай Табаков Времетраене: 10:59 мин. След цветята Мина Мау Времетраене: 0:42 мин. Вива Фрида Жерар дьо Кортанс Времетраене: 1:14 мин. Как да инвестирам, като нищо не разбирам Димитър Ангелов Времетраене: 1:19 мин. Забравената дъщеря Джоана Гудман Времетраене: 1:15 мин. Изповед Йорданка Христова Времетраене: 1:44 мин. Нейротренажор - упражнения за развитие на мозъка Времетраене: 1:26 мин.

Книгата е част от колекцията "Съвременна българска проза" на издателство "Лексикон". "Уважаеми читателю,
Мисля си най-притеснително за тази книга. Какво иска? За какво говори? Заслужава ли си труда? Наблъскана е до хрилете с разказване за живота на най-видните европейци от двадесети век. Пращи по шевовете от амбиция да нареди до тях пъргавите българи.

Тича по покруивите на нашия оскъден живот. Рисува, лудува, обича и плаче. Задава въпроси. Европа в България ли е или е сън? България сън ли е или стон? Човеците знаят ли защо са човеци? Или не са. Да бъде или да не бъде - значи се питам. Тази книга."
Николай Табаков

"Стара ловна хижа. Това представлявала къщата, преди Боян Бенин да се намеси. Той я бе харесал, беше я закупил от ловното стопанство и я беше превърнал в приказка. Има такива хора - мераклии. Иначе мястото бе великолепно. Старата ловна хижа беше строена така, че да наблюдава с прозорците си хубавия, дълъг завой на голямата река. Сутрин реката светлееше и хвърляше отблясъци по каменните стени на къщата, а вечер сенките на прибиращите се за нощуване птици се стрелкаха над зелената вода, преплитаха се, догонваха се и изглеждаха толкова леки и въздушни над огледалната повърхност, че приличаха на малки нощни музики. Или на лека нощ, деца.

По тези места българският бряг е по-висок, при наводнения и в ранна пролет от къщата можеше да се наблюдава как реката нахлува отсреща, в държавата Румъния, и образува блата. По течението преминаваха товарни шлепове и бели туристически кораби и пътниците с удоволствие снимаха къщата, която отдалеч приличаше на крепост. Беше огромна, насечена от различни нива и тераси, а масивните мраморни колони отпред създаваха усещането за церемониалност, за празнично шествие и запалени факли. Събуждаха трепетното очакване всеки миг от входа да се изсипе правителствена делегация, надлежно опакована във фракове и папийонки.

Делегация така и не се изсипваше, но Боян Бенин не можеше и не можеше да се отърве от показната тържественост, въпреки че опитваше всякакви прийоми. В началото се дразнеше, после свикна с нея така, както се свиква с херпес. В края на краищата достойнствата на къщата бяха повече от недостатъците.

Бившата ловна хижа разполагаше със собствен водоизточник, локално парно и тъмносин басейн, а високите кипариси около нея приличаха на тъмнозелени копия. През деня прозорците дебнеха реката и не пропускаха и най-малкото движение по нея, а нощем реката на свой ред се взираше в светлините на къщата и не бяха един и двама лоцманите, които я използваха за надежден, абсолютно сигурен ориентир. Неизлечимата предвзетост на голямата къща се дължеше на това, че някога бе строена за ловна резиденция на Тодор Живков, комунистическата глава на държавата България. (Главата обичала да ходи на лов за патици, харесвала удобствата на такъв тип резиденции, а най-обичала да разправя на другарски вечеринки колко е голям ловец.)

Боян Бенин не беше ловец. Беше мъж в силата си, добре сложен и без излишни килограми. Поддържаше се с плуване през лятото и дълги разходки в студените зимни дни. Обичаше риболова и работата си, която му носеше прилични доходи и му позволяваше да се грижи за голямата къща. Беше скулптор с име, негови неща се продаваха добре в Германия и Русия, понякога му възлагаха големи обществени поръчки и той майстореше композиции по задание, но не ставаше по-щастлив от това. Парите не бяха най-важното нещо на този свят, но бяха необходимост, без която не може. Парите му осигуряваха свободата да твори каквото си пожелае и той изпитваше неясно страхопочитание към тях. Никога нямаше да притежава толкова, че да е напълно независим, затова продължаваше да работи. Това бе единият двигател, другият - удоволствието от самата работа.

Беше се женил два пъти, и двата пъти несполучливо. Жените бяха странни същества, те живееха в свой собствен свят и нямаше сила във вселената, която да ги разубеди, веднъж взели решение. Луда работа, неясна, неподвластна на ума. Нещо като парите, без които не може, но пък - колко неприятности, свързани с тях.

Боян Бенин опитваше да не се влюбва повече, да не се задържа дълго с една жена. Разчиташе на краткотрайни връзки, жените харесваха къщата, пламъците в камината, но винаги идваше момент, в който се отдалечаваха с неумолимото постоянство на отплаващи кораби. Продължаваше да обича децата си, плащаше редовно издръжката, за коледните празници им правеше скъпи подаръци, които му доставяха несравнимо удоволствие. Имаше две дъщери от двата си брака и понякога нощем, загледан в пламъците на камината, си казваше, че трябва да създаде поне едно момче. После се усмихваше и си наливаше вино.

Не беше задължително."
Из книгата

Лексикон ООД
София, 1142
бул. Васил Левски 50
office@lexicon.bg