"Луси Шекспир отръска дъждовните капки от чадъра си Бърбъри (черен, с традиционното бежово каре от вътрешната страна) и го сложи в поставката, а после вдигна ръка, за да се увери, че единбургският дъжд не беше намокрил русата ѝ коса. Беше взела такси от Шериф Корт до кантората на Робинсън и Балфур, но дори краткото разстояние между бордюра и елегантния вход от пясъчник не можа да я спаси от пролетния порой. Тя свали дъждобрана от раменете си и го окачи на закачалката, изглаждайки внимателно гънките. След това се обърна и влезе в основното помещение на офиса.
– Победителката се завръща. - Лин, нейната лична асистентка, се изправи, усмихвайки се широко. – Поздравления, сигурна съм, че си страшно доволна.
– Не толкова, колкото клиентите - отвърна Луси. – Когато се разделихме, се канеха да отидат в най-близкия пъб и да поръчат шампанско за всички.
– Не те ли поканиха да отидеш с тях? - попита Лин, докато вземаше куфарчето от кафява телешка кожа от ръцете на Луси.
– Поканиха ме, но аз отказах. Исках да приключа с документите по случая. И може би да се върне в офиса, за да позлорадства малко. Ала нима някой би могъл да я вини? Днешното съдебно заседание беше крайният резултат от месеци усърдна работа. Ровене из стари документи, снемане на обяснения, както и безброй съвети как да опазят отношенията между двете страни толерантни. Вещното право беше точно толкова емоционално, колкото и семейното, макар да означаваше работа със завещания и имоти. Беше невероятно колко бързо се разпадаха връзките веднага щом се намесеха парите.
Луси погледна към офисите със стени от матирано стъкло, където работеха старшите партньори.
– Малкълм научи ли решението на съдията? - Погледът ѝ се задържа върху табелката на вратата: Малкълм Дънвейл, главен адвокат по семейно и вещно право.
– Именно той ми каза. Беше ухилен до уши. - При спомена усмивката на самата Лин стана по-широка. – Той иска да те види, когато имаш възможност. Ще му съобщя, че си тук.
– Дай ми няколко минути да се освежа - помоли Луси, докато отиваше към солидната врата от дъбово дърво, която водеше към тоалетните.
– Искаш ли кафе? - догони я гласът на Лин. Луси се обърна и се усмихна.
– Да, ако обичаш, едно кафе би било чудесно. Не съм пила нищичко, откакто отидох в съда. Пет минути по-късно, след като оправи прическата си и освежи грима си, Луси влезе в кабинета на Малкълм Дънвейл. Като кабинетите на всички старши партньори той имаше големи прозорци, през които старият град на Единбург се разкриваше в цялата си наквасена от дъжда прелест. В далечината можеше да види как Единбургският замък се издига величествено и почти органично от Касъл Рок, сякаш бе пораснал върху тревистия хълм, а не бе построен от човешки ръце.
Малки кутийки от стремежи, така наричаше Лин тези офиси. Малкълм вдигна очи от лаптопа си.
– А, Луси, ето те и теб. Заповядай, седни. - Той махна към най-близкия черен кожен стол. Прокара ръка по ниско подстриганата си сива коса, а после свали очилата си за четене, сгъна ги грижливо и ги постави до клавиатурата си.
Луси седна, кръстосала крака в глезените и изпънала гръб, и придърпа полата си надолу.
– Здравей, Малкълм.
– Много ми беше приятно да науча за решението на съда. - Той се облегна назад и отпи глътка кафе. – Сигурен съм, че на теб също. Луси кимна, оставяйки лека усмивка да извие устните ѝ.
– Делото можеше да свърши различно, но в крайна сметка победи правилната страна. - Невинаги ставаше така - Луси имаше достатъчно загуби в практиката си. Нищо обаче не можеше да се сравнява с усещането, когато всичко се наредеше както трябва.
– Робърт Дъглас ми се обади, докато ти пътуваше насам. Толкова е доволен от резултата, че иска да прехвърли всичките си дела в Робинсън и Балфур, а както знаеш, това означава много работа за нас.
– Чудесна новина. - Луси запази изражението си неутрално, макар да сви ръката си в юмрук. – Винаги се радвам, когато помогна на екипа.
– А, харесва ми английската ти скромност - каза Малкълм. – Но сериозно, ще те обсипя с похвали на следващата среща на партньорите. Заслужаваш признание за това. Луси остави топлината на похвалата му да я залее.
– Благодаря ти, оценявам подкрепата ти.
– А сега искам да те помоля за услуга. - Малкълм остави чашата с кафе и посегна към една бежова папка в края на бюрото си. – Имаш ли възможност да поемеш още един случай?
– Мисля, че да.
– Изскочи един доста интересен случай, благодарение на мой приятел от Америка. Търсят някого с опит в шотландското вещно право и естествено, ти си първата, за която се сетих. Ще се наложи да попътуваш - няма проблем, нали?
– Разбира се. Винаги съм свободна да пътувам, когато се налага. - Това беше една от най-хубавите страни на работата ѝ. Луси обожаваше да опознава нови места.
– А ние го оценяваме. Невероятно е колко много хора от екипа не са свободни. - Малкълм ѝ подаде папката през бюрото.
– Можеш да разчиташ на мен. - Луси отвори папката и плъзна поглед по първата страница. Облиза устни, усетила познатия прилив на адреналин, докато се запознаваше със случая.
– Ето защо си една от най-добрите. Мисля, че този случай ще ти хареса. Семеен спор за някакъв имот в Каледонските планини, само че и двамата членове на семейството живеят в Съединените щати. Ето къде се намесваме ние. Другата страна вече е наела местен адвокат, така че ще трябва да наваксаш малко. Ако съдеше по онова, което бе видяла в папката, това беше меко казано. Погледът ѝ отново пробяга по първата страница, преди да се вдигне към Малкълм.
– Няма проблем. Много скоро ще съм на ти със случая.
– Именно това се надявах да кажеш. Клиентът иска да се срещнете възможно най-скоро.
– В имота му? - Тя прокара пръст по листа, спирайки върху описанието на имота. – Гленкариг Лодж? Името беше красиво, напомняше ѝ за онази картина на Лендсиър - великолепен елен, изправен насред скалисти планини, на заден план - виолетови възвишения.
– Не, прекалено е зает, за да дойде точно сега. Иска ти да отидеш в Маями, където се намира един от офисите му. - Малкълм направи физиономия. – Знам, че ти го стоварвам в последния момент, но той иска да се срещнете в началото на другата седмица. Останах с впечатлението, че му се иска да се убеди, че си толкова добра, колкото го уверих, че си. - Той се прокашля. – Разходите са за негова сметка, разбира се."
Из книгата
