Почти всичко за жените и малко за делфините

Анатолий Малкин (1946 г.) е сред най-известните и обичани руски телевизионни режисьори. Създател е на десетки популярни програми като "Взгляд", "Времечко", "12 етаж", преподавател в Руската телевизионна академия и в Института по кинематография, лауреат на редица държавни отличия за принос в авторското кино и телевизия. Баща на модерната телевизионна журналистика и откривател на почти всички нови лица в професията.

"Почти всичко за жените и малко за делфините" е книга за любовта. Което значи - за хората. Но не само за младите хора, защото Малкин смята, че силната любов се влияе не от това на колко години си, а как си изживял тези години. "Живота можеш да го преживееш, а можеш и да го преживяш", заключава един от героите му в миг на особено прозрение. Така, на границата между смешното и мъдрото, персонажите в романите му страдат, лутат се, търсят, обичат и не спират да се удивяват на света. Те са обикновени хора, а нещата, които им се случват, ни учат как всеки ден успешно да откриваме в бита и ежедневието си онова чудо, което може да ни възвиси и да ни направи по-добри.

"Малкин е от онези прекрасни гласове в съвременната литература, които не се боят да разказват за любовта с трагизъм и откровение, през погледа на чисто човешките слабости и грешки. В ръцете на опитния кинематографист словото оживява в неподозирани кадри и ракурси. При това професионализмът не го възпира да излее без свян и задръжки цялата гама от емоции, целия поток от спомени, съпътствали бурния му живот и увенчали знаменитите му познанства."
Московская газета

"Тя ме напускаше. Не знаех как да я нарека - да я назова живот или енергия, би било твърде просто и някак скучно. Напускаха ме самата същност, твърдостта, стремежът. Пружината, навита дълбоко в мен, смекчаваше напъна си и разширявайки се, разстилаше тялото ми в тънък лист, който се поклащаше леко под колебанията на въздуха. Сладката слабост вече не ме плашеше, искаше ми се да се потопя в нея и да отплувам в безкрайния ласкав сън. Когато немощта надви волята на пръстите, на краката и врата ми и проумях, че се превръщам в прашинка, в отломка, очите се отвориха от само себе си. Дълго се опитвах да се помръдна и дори започнах да вия от безсилие. Събудих се окончателно, когато кутрето на десния ми крак отново оживя, стопли се и се размърда.

Този сън се повтаряше все по-често и дълго мислих защо. Едва днес разбрах, че това е старостта, която ме омагьосва през нощта, подготвяйки ме за неизбежното.

Изобщо скоростният преход към редовете на онази част от човечеството, надживяна само от малцина дълголетници, ме караше да изтръпвам. Дори да се пише за това е възможно само ако се правиш, че става дума за някой друг. Ако се преструваш, че просто така си разсъждаваш над слабостите и странностите, болестите и чудноватостите, боядисаните коси и изкуствените зъби, мрачната раздразнителност, недоволството, забравянето, сълзливостта, жалостта и още хиляди признаци, от които страним, над които се смеем или набързо се прекръстваме мислено, когато неочаквано ги срещнем.

Старостта, разбира се, е част от живота, докато не я видиш в огледалото. И когато се разпознаеш в отразения старец, е много важно да не се изплашиш и да разбереш, че това вече е факт - завинаги, и утрешният ден от тук насетне е просто статистическа случайност.

А нататък заплашително дебне още една история - може да започнеш да се суетиш, да бързаш да наваксаш пропуснатото и ако това внезапно те победи, светът на часа да се превърне в квадратни метри, в рядка дъвка от безвкусна храна и поредица от безцветни впечатления.

Б-р-р-р!

Към тази напаст предразполагат особено много апартаментите под наем, в които едва от третия път разбираш що за таван виси над теб и как да напипаш дръжката на вратата в чуждата тъмнина."
Из книгата