"Достолепната господарска къща в неокласически стил на "Ривърсайд Драйв" между 137
-а и 138
-а улица изглеждаше необитаема, макар че беше грижливо поддържана и безукорно запазена. Никой не крачеше по кръглата покривна платформа, гледаща към река Хъдзън, в тази бурна юнска вечер. През декоративните еркерни прозорци навън не проникваха жълти отблясъци. Всъщност единствената видима светлина идваше от предната врата и осветяваше частта от алеята под портика.
Обаче външният вид може да лъже - дори понякога преднамерено. Защото "Ривърсайд" № 891 беше дом на специалния агент на ФБР Алойшъс Пендъргаст. А Пендъргаст беше човек, който ценеше най-много от всичко своето уединение.
Той самият седеше в кожено кресло с висока облегалка в елегантната библиотека на къщата. Нощта, макар да беше началото на лятото, беше бурна и хладна, затова зад решетката на камината гореше малък огън. Той прелистваше екземпляр на "Маньошу" - стара и прославена антология на японската поезия, датираща от 750 г. сл. Хр. Върху масата до него стоеше малък тецубин, или чугунен чайник, а до него наполовина пълна със зелен чай порцеланова чаша. Нищо не нарушаваше концентрацията му. От време на време се чуваше само пукотът на слягащите се живи въглени и боботенето на гръмотевиците зад затворените капаци на прозорците.
В този момент се чу слаб шум от стъпки откъм приемната отвън и в рамката на библиотечната врата се появи Констънс Грийн. Носеше проста вечерна рокля. Виолетовите очи и черната коса, подстригана на старомоден бретон, компенсираха бледността на кожата ѝ. В едната си ръка стискаше снопче писма.
– Пощата – обяви тя.
Пендъргаст наклони глава и остави книгата настрана. Констънс седна до него, забелязвайки, че откакто се беше върнал от онова, което наричаше своето "колорадско приключение", най-накрая беше заприличал отново на себе си. След ужасните събития миналата година психическото му състояние я безпокоеше.
Тя започна да преглежда малката купчинка, отделяйки настрана писмата, които нямаше да го заинтересуват. Пендъргаст не обичаше да се занимава с подробностите на ежедневието. Той разполагаше със стара и дискретна адвокатска кантора в Ню Орлиънс, от дълго време в услуга на семейството, която плащаше сметките и управляваше част от необичайно високите му доходи. Имаше и една също толкова стара инвестиционна фирма, която управляваше другите вложения, тръстове и недвижими имоти. Освен това получаваше писмата си в пощенска кутия в пощата, която Проктър, неговият шофьор, телохранител и главно момче за всичко, изпразваше редовно. В момента Проктър се готвеше да замине, за да се види с роднини в Елзас, затова Констънс се бе съгласила да поеме работата с кореспонденцията.
– Ето бележка от Кори Суонсън.
– Отвори я, моля.
– Приложила е ксерокопие на писмо от "Джон Джей". Дисертацията ѝ е спечелила наградата "Роузуел".
– Точно така. Бях на церемонията.
– Сигурна съм, че Кори високо е оценила това.
– Рядкост е церемония по връчването на дипломи да бъде нещо повече от парад на баналности и неверни твърдения като досадния рефрен на "Великолепно и церемониално". – Пендъргаст отпи глътка чай, докато си спомняше. – Обаче тази беше различна.
Констънс продължаваше да сортира писмата.
– Ето писмо от Винсънт д’Агоста и Лора Хейуърд.
Той ѝ кимна да го прегледа.
– Благодарствено писмо за сватбения подарък и за официалната вечеря.
Пендъргаст наклони глава, когато тя сложи писмото настрана. По случай сватбата на Д’Агоста миналия месец той беше дал официална вечеря на двойката, състояща се от няколко блюда, приготвени лично от него, съчетани с редки вина от личната му изба. Най-много този жест, ако не нещо друго, убеди Констънс, че Пендъргаст се е възстановил от скорошната си емоционална травма.
Тя изчете още няколко писма, след това отдели настрана онези, които представляваха интерес, а останалите хвърли в огъня.
– Констънс, как се развива проектът? – попита Пендъргаст, докато си наливаше чаша пресен чай.
– Много добре. Вчера пристигна пакет от Франция, от Дижонското бюро по генеалогия, който сега се опитвам да включа в онова, което вече съм получила от Венеция и Луизиана. Когато имаш време, бих искала да ти задам няколко въпроса за Огъстъс Робеспиер Сейнт Сир Пендъргаст.
– По-голямата част от онова, което знам, се състои от устна семейна история – небивалици, легенди и няколко прошепнати страшни истории. Ще се радвам да споделя повечето с теб.
– Повечето? Надявах се, че ще ми разкажеш всичко.
– Страхувам се, че в семейния килер на Пендъргаст има скелети, фигуративно и буквално, които трябва да скрия дори от теб.
Констънс въздъхна и стана. Докато Пендъргаст се заемаше отново с поетичния сборник, тя излезе от библиотеката, прекоси балната зала с подредени покрай стените музейни шкафове, пълни с интересни предмети, след това през портала влезе в дълго, сумрачно помещение с потъмнели от времето дъбови ламперии. Основният предмет тук беше дървената маса за хранене, дълга почти колкото самото помещение. Близкият край на масата беше затрупан със списания, стари писма, листове от преброяване на населението, пожълтели снимки и гравюри, съдебни протоколи, спомени, отпечатъци от вестници на микрофиши и други документи – всичко подредено на спретнати купчини. До тях стоеше един лаптоп, а екранът му грееше дисонансно в сумрачното помещение. Преди няколко месеца Констънс се беше заела да състави генеалогията на семейство Пендъргаст. Това беше невъобразимо сложна, вбесяваща, но въпреки това пленителна задача.
В далечния край на дългото помещение, отвъд сводестата врата, беше фоайето, което водеше към входа на къщата. Точно когато Констънс се готвеше да седне на масата, се чу силно почукване.
Констънс застина и се смръщи. Рядко имаха посетители на "Ривърсайд Драйв" № 891 - още по-рядко някой идваше, без да се обади.
Чук-чук. Друго потропване заехтя от входната врата, придружено от продължителното боботене на гръмотевица.
Приглаждайки роклята си, Констънс закрачи през помещението, мина под арката и се озова във фоайето. Тежката входна врата беше здрава, но нямаше шпионка и тя се поколеба за миг. Не се чу трето почукване и тя отключи горната ключалка, после долната и бавно отвори вратата.
Там, под светлината от портика, която очертаваше фигурата му, стоеше млад мъж. Русата му коса беше мокра и залепнала за черепа. Измокреното му от дъжда лице беше фино и типично нордическо, с високо чело и изваяни устни. Носеше ленен костюм, подгизнал от водата, който прилепваше за тялото му.
Беше вързан с дебели въжета.
Констънс зяпна и започна да протяга ръце към него, но изхвръкналите очи не обърнаха внимание на жеста ѝ. Те си останаха вторачени право напред, без да премигват.
За миг фигурата остана изправена, като едва забележимо се олюляваше, осветявана на пресекулки от проблясващите светкавици. После започна да пада – все едно рухваше дърво – бавно в началото, а после все по-бързо, докато не се стовари по лице на прага.
Констънс отскочи назад с писък. Пендъргаст пристигна тичешком, следван от Проктър. Пендъргаст я сграбчи, дръпна я назад и клекна до младия мъж. Хвана тялото му за раменете и го обърна, бръсна косата от очите и опипа врата, за да напипа пулс, който очевидно липсваше под студената кожа на шията.
– Мъртъв е – обяви той с тих и необичайно спокоен глас.
– Мили боже! – възкликна Констънс и гласът ѝ се прекърши. – Това е синът ти Тристрам.
– Не – отговори Пендъргаст. – Олбън е. Неговият брат близнак.
Остана още миг коленичил до тялото, после скочи на крака и с изблик на животинска гъвкавост изчезна във виещата буря."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 5 гласа
