"Лицето ми беше обляно в пот, топла и лепкава пот, която бликаше от кожата ми, капеше от ушите ми, стичаше се до връхчето на носа ми и по шията ми все едно някой ми беше излял на главата тенджера с бульон. Сърцето ми блъскаше в гърдите, усещах бодежи в мускулите на краката, но не можех да спра да тичам. Нещо в мен се разбунтува. Беше ми писнало да съм потен и изтощен. С рязък жест натиснах бутона, който регулираше скоростта на лентата, и бягането ми се превърна в лека разходка. После напълно спря. Напълно изчерпан, седнах на пода и опитах да попия потта от лицето си с долната част на тениската си. Точно до мен агент Жулиан Лакомб препускаше по лентата на същата машина като онази, която току-що бях изключил. Спря упражнението си и ме изгледа. В погледа ѝ се четеше безкрайно френско презрение.
– Петнайсет минути? Това ли е всичко, Алфаро?
– Не мога повече...
Лакомб поклати глава.
– Колко жалко.
Подаде ми бутилка минерална вода. Изпразних я на две глътки. С изключение на нас двамата гимнастическият салон беше празен, което си беше късмет. Щеше да ми е много неприятно непознати свидетели да видят как обикновена агентка от Интерпол унижава по този начин един бивш рицар търсач. Старият Нарваес никога не би ми го простил.
Може би нямаше да ми прости и че се бях оставил толкова лесно да бъда убеден от Жулиан Лакомб да се оставя на заповедите ѝ в Интерпол. Само че старецът беше изгубил цялото си право да спори, понеже беше мъртъв. Освен това, дявол да го вземе, нещата хич не бяха прости. Лакомб слезе от лентата си и ми подаде чиста кърпа. Докато бършех косата и шията си, не спираше да ме гледа намръщено. Рядко я бях виждал с по-мило изражение, откакто работехме заедно. Жалко. Лакомб имаше хубаво лице. Беше родена на френския остров Реюнион, дъщеря на местни, и в кожата и очите й се бяха събрали всички тъмни краски на света, но тя почти никога не си даваше труда да украси всичко това с усмивка.
– Заради тютюна е, нали знаеш? - каза тя. - Тази отрова е превърнала дробовете ти в две безполезни катранени торби.
Въздържах се да отговоря на това както заради липсата на аргументи, така и защото не ми достигаше дъх. Погледнах към панорамата, която предлагаха прозорците на гимнастическия салон. Показваше прекрасна гледка към Лондон с неовикторианския му облик, като огромният свод на катедралата „Сейнт Пол“ увенчаваше цялата композиция. Небето, естествено, беше покрито с облаци.
С колежката ми бяхме в Лондон от предния ден. Интерпол си сътрудничеше с английската столична полиция, за да върне две картини от Деймиън Хърст, отмъкнати от галерия "Тейт". Лакомб ги беше засякла в Берн точно преди да попаднат в ръцете на китайски предприемач от черния пазар. Трябва скромно да заявя, че допринесох малко за успеха ѝ, макар и не прекалено: Жулиан Лакомб не беше от агентите, които лесно ще те натоварят със задължения. Интерпол реши Лакомб да надзирава връщането на картините на галерия "Тейт", така че ѝ наредиха да отпътува за Лондон, където, казано с думи прости, да се оправи с цялата бумащина. Агентката пък стигна до извода, че аз трябва да я придружа, понеже, от една страна, бях помагал в мисията, а от друга, мислеше, че това ще е добре за обучението ми като агент на Интерпол.
– Добре, Алфаро, край на почивката - обяви Лакомб, докато се изправях и жалко се придържах към парапета на лентата за тичане. - Време е за елиптичния тренажор.
– А, не, нищо подобно. Предавам се. Искам да се прибера в хотела, да се преоблека като приличен човек и да прекарам свободното си време, като купувам глупости в "Хародс", както правим всички нормални испанци, когато пътуваме до Лондон.
– Не сме на почивка. Това е пътуване по работа.
– За теб двете са едно и също.
Устните на агентката се изкривиха в подобие на усмивка, възпряна навреме.
– Само десет минути, става ли? - настоя тя.
– И после приключваме?
– Обещавам. След това те оставям на мира.
Отстъпих и се качих на тренажора: чувствах се като еретик точно преди да бъде подложен на мъчения.
Лакомб беше като побъркана проповедничка от култа на добрата форма и бе прегърнала мисията да ме приобщи към вярата си. От времето, в което бях станал част от екипа й агенти от Интерпол, бяхме прекарали достатъчно часове в гимнастическия салон в щабквартирата на централата в Лион. В началото ми се беше сторило добра идея да правя упражнения в компанията ѝ - сега, когато не можех да тренирам с Мехур в Мазето на Корпуса на търсачите, не ми се щеше да занемарявам физическата си форма.
Не бях отчел, че Лакомб е много по-взискателна от бившия ми колега. Признавам, че далеч не съм най-добрият атлет, но като търсач бях успял да си отгледам дискретно здраво тяло, от което си бях съвсем доволен. Само че, както изглеждаше, целта на Лакомб беше да ме превърне в съвременната версия на Белведерския торс. Мислех си, че по време на краткото ни пребиваване в Лондон ще забрави за тренировките ни. Голяма грешка: британските ни колеги също разполагаха с гимнастически салон. Двамата с Лакомб се качихме на елиптичните тренажори - два плашещи и грозни уреда. Тя си натика слушалки в ушите и започна да се движи в ритъма на музиката. Най-вероятно беше някаква класика. Според нея нищо, композирано след смъртта на Прокофиев, не заслужаваше да се нарича музика.
Веднъж дочух слуха, че Лакомб била изхвърлила на улицата един от агентите си, защото оня си мислел, че "Увертюра 1812" от Чайковски била последната от други хиляда осемстотин и единайсет предходни. Сигурен съм, че историята е лъжа, но това въобще не беше най-лошото нещо, което бях слушал за нея: в Интерпол агентката не се радваше на големи симпатии. Всъщност мнозина смятаха, че аз съм най-близкото до неин приятел в службата, предвид времето, което прекарвахме заедно. А това беше тъжно. И за двама ни.
Прекарах последвалите десет минути, бродейки към нищото, целият в пот. Шестстотин дълги секунди. Накрая колежката ми слезе от тренажора си и ми върна свободата.
– Достатъчно за днес - заяви доволно. - Сега един хубав душ и в хотела. Ще те изчакам, за да хванем заедно такси, ако искаш. Спечели си свободния следобед.
– Слава богу... Сигурна ли си, че не ти трябвам за нещо друго? - Въпросът ми беше логичен. Лакомб имаше навика да прекъсва свободното време с всякакъв вид работа. Не го правеше от проклетия, а напълно несъзнателно. Самата тя живееше толкова отдадена на страстта си като агент на закона, че често забравяше, че останалият свят предпочита да прекарва свободното си време в дейности, които не са свързани с работата.
– Не. Утре рано имаме среща с един инспектор от Отдела за изкуство и антики от столичната полиция и със служителите от "Тейт". Щеше да е хубаво да изчетем отново всичките си доклади, но мога да го направя и сама.
– Въобще не се съмнявам... Ще запомня думите ти, така че после да не протестираш, ако ми се обадиш, а аз не ти вдигна телефона. - Метнах кърпата на рамо и се отправих към душовете. Внезапно получих лек пристъп на кавалерство. - Искаш ли да вечеряме заедно? До хотела има един пъб, който ми се струва свестен.
Тя ме изгледа все едно ѝ бях задал твърде странен въпрос.
– Не - беше отговорът ѝ. - Не можем да вечеряме за сметка на агенцията. Да не си се побъркал?
– Никой не казва, че ще е за сметка на агенцията. Просто... ще вечеряме, всеки ще си плати сметката, и толкова.
– Що за абсурдна разточителност? Знаеш ли колко са скъпи ресторантите в Лондон? Ще си купя сандвич и ще си го изям в стаята и ти препоръчвам да направиш същото, ако не искаш да си профукаш парите."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 2 гласа 
