"Понякога отсъствието на татко ме притиска като дете, седнало на гърдите ми..."
Нури е съвсем малък, когато губи майка си. Сякаш нищо не може да запълни празнотата, оставена от смъртта в притихналия апартамент в Кайро. И нарушена едва когато баща и син срещат Мона - неустоима в жълтия си бански край басейна на луксозен хотел в Александрия. Щом Нури я вижда, околният свят изчезва. Но красавицата се влюбва в бащата, а по-късно се омъжва за него. Щастието на двамата наранява момчето и у него се заражда абсурдната мисъл, че иска баща му да изчезне.
За негов ужас, неволният изблик се превръща в грозна реалност. Бащата, прокуден от родината си дисидент, е отвлечен при мистериозни обстоятелства. И докато светът на Нури и Мона се тресе от събития извън техния контрол, двамата осъзнават колко малко всъщност са познавали мъжа, когото обичат. Отсъствието и загубата чертаят с деликатни щрихи емоционалната карта на този роман с изящен стил, екзотичен декор и прецизен темпоритъм. Тук страстите врят в дълбините. Повърхността остава едва докосната като нежно разпиляна коприна.
Книга, която ти припомня, че знаеш тъй малко за живота на родителите си. Както и те за твоя живот...
"Облаците прелитаха бързо по небето. Накъсваха светлината на ивици, които разчертаваха водата и скалистия гръб на планината, затулила хоризонта. Зави ми се свят, сякаш за пръв път си давах сметка за мащаба на нещата и заедно с това на обширната и сложна реалност на физическия свят и на собственото си несигурно присъствие в него. Обхванал главата си с длани, се загледах към тревата в краката си. Искаше ми се светът да замре."
Книга, която те мами да препускаш бясно през страниците, за да разбереш какво се случва по-нататък, но същевременно те приласкава към себе си и те подтиква да забавиш темпото, за да ѝ се наслаждаваш по-дълго...
"Каменните сгради се очертаваха смътно в тъмното и докато ги гледах, закопнях да обитавам стаите им. Да се любя, да се храня, да се къпя и да спя там, да се карам с някого и да обещавам, да си бъбря с приятели до късно нощем, да се любувам на цветя в ниска ваза, да ги гледам по различно време през деня, да подрязвам стеблата им и всекидневно да сменям водата, да ги местя от силното слънце или течението, да удължавам живота им."
Книга, която те държи нащрек с плътен, пречистен до съвършенство език, и те омайва с изящество и стил.
"Винаги ли сърцето изневерява на себе си, или е вероломно по природа?"
Книга, която те пронизва в сърцето с въпроса как отсъствието на любим човек оформя живота на близките му, останали след неговото изчезване?
"Ние бяхме оцелелите, чиято съдба беше да останат след другите."
Книга, която рисува загубата с нежна, деликатна ръка и нашепва, че неведението е най-тежкото бреме...
Хишам Матар си спомня: "Роднини и съседи, които биха изпълнили столовете във фоайето, ако татко беше починал, се спотаиха, когато той изчезна... Мястото на баща ми започна да запълва огромна празнина. Стана ми непоносимо да чувам да се изрича името му... Понякога бях на косъм да си представя, че той никога не е съществувал. При все това всяка сутрин, щом отворех очи, вярвах, че е там, че ще го заваря седнал в трапезарията, стиснал чаша кафе във въздуха, докато преглежда сгънатия в скута си вестник."
"Притча за загубата, а също и вълнуващо размишление върху бащи и синове. Матар пише със сърцето си."
Майкъл Фрейн
"Наложеше ли се да оставя книгата, нямах търпение да се върна бързо към нея."
Роди Дойл
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
