"Че нещо леко се раздвижва в България, спор няма...
В този смисъл много би ми се искало да споделя интуитивния оптимизъм на Деян Кюранов от статията му в "Дневник", че "вече живеем" ново (второ) българско Възраждане, базиращ се и на констатация на Теодора Димова в Портал Култура, че "нещо започва да се случва в България". Така е, случва се, доловимо е с просто око. И все пак има над какво да поразмислим. Съгласен съм, че свързващата тъкан на едно общество не може да бъде друго освен културата. Така е било винаги. Така е и през първото ни Възраждане, когато блянът на зараждащата се буржоазия е свързан и с това българинът да се образова, да знае, да се развива, да учи навън, за да постигне идентичността си (не само "да знае своя род и език").
Любознателен е бил българинът да открие широко кръгозора си, жаден за чудесиите на големия свят. Ако и тогава, както и сега, всичко е опирало до образованието, то в златните години на Възраждането българското училище е било наистина широко скроено, че и модерно. Български търговци ("робите", де) надлъж и на шир кръстосвали не само и най-отдалечените пазари на империята (мой прапрапрадядо например доставял шаяк в Египет за шинелите на войниците, охранявали прокопаването на Суецкия канал), но е имало и български банкерски къщи във Виена, Лайпциг, Париж, Букурещ, Браила и къде ли не още. В книжарницата на Хр. Г. Данов в Пловдив са се продавали френски, немски и английски учебни помагала по землеописание, химика, физика, алгебра и геометрия, които учители са ползвали в школата си, въвеждайки най-прогресивната за времето си Бел-Ланкастърова система.
В истинското българско Възраждане е царял духът на истинско европейско Просвещение. А жаждата за знание е и жажда за книги. Един пример: в края на една от старопечатните книги в библиотеката ми, дело на (признавам) неизвестния мен Алеко Кръстевич - "Водачът по пътя на живота, нъравствеността в класическити поучения" - Виена (1864-1870), следват десетина страници със спомоществователи, които докарват на тази скромна компилация от класически и романтични мъдри мисли трудно представимия и с днешна дата тираж от около 6 000 екземпляра. Просто българите са искали четат, където и да се намират - от Тулча до Охрид и от Солун до Болград. Вярно, че успехът на преоткритата от Деян Енев "Калуна каля", на романите на Милен Русков, Георги Господинов или Теодора Димова през последните години, на възвърналия се силен интерес към творчеството на Георги Марков свидетелстват, че и днес има наченки на духовен кипеж. Обърнете внимание, че все повече хора четат в метрото и в градския транспорт книги (все едно хартиени или дигитални), а все по-малко са онези, дето се разтушават с жълти вестници.
Но ето пък друг пресен пример от родното ни образование: след "робската истерия" в българската история министърът на образованието Меглена Кунева и заместникът ѝ Диян Стаматов съобщиха следното: "История славянобългарска" ще се учи в четири поредни класа (от седми до десети включително), а "Робинзон Крузо" изхвърча от учебните програми към някой самотен остров. Никой обаче не обяснява защо една и съща творба (била тя и "История славянобългарска") трябва да се учи четири пъти (съответно и по литература, и по история). Че повторението е майка на знанието, знаем. Но почетвъртяването баща на какво е, освен на страха на институциите от медийни манипулации, явно тепърва ще разберем. Аргументът, ако го има, е само един - назад към Възраждането (като национален разказ, спойка, плам и еуфория, дето определено не ни достигат). Че е назад, назад е, ама извинете - към Възраждането ли е? И към кое по-точно Възраждане?
Простете, но в историята на истинското Възраждане, в което наистина се преписва и чете Паисиевата история (известни са около 70 преписа), се правят цели три превода на безсмъртния роман на Дефо "Робинзон Крузо". За да съм съвсем точен: имаме ръкописния превод на Райно Попович от 1841 г., четен и разпространяван от неговите ученици; сетне идва първият печатан превод - "Чудесиите на Робенсина Крусо" (Цариградски вестник, 1848 - 1849, под редакцията на дядо Славейков и Ст. Дринов), любимо четиво в периода около църковно-народните борби; и след това имаме друго, самостоятелно издание през 1849 г., дело на Иван Богоров. Признавам, че изхвърлянето на "Робинзон Крузо" не ми вдъхва оптимизъм. Чудил съм се много защо българите през Възраждането толкова са обичали историята на Робинзон Крузо. Явно с нещо историята на този самотник им е била наистина близка. Дали защото и те са се чувствали по сходен начин - като национална отломка, захвърлена от бурите на историята, подобно на "Робенсина Крусо"? Нали е трябвало сами да се оправят, сами да смайсторят съдбата си. Досущ като Робинзон: "При мисълта, че бях останал самотен, аз заплаках, но като си спомних, че сълзите никога не могат да премахнат нещастията, реших да продължа пътя си и да стигна до разбития кораб. Съблякох се, влязох във водата и заплувах."
Ето я и другата причина - вечното българско любопитство към широкия свят, неутолима жажда да видиш с очите си, съхранила се и до днес. Освен икономическите причини, винаги това е било мотив и за "гурбетчиите" - да видят какво има оттатък, там далеч, зад голямата вода. В една английска книга за йерусалимските поклонници (Jerusalem Pilgrimage 1099 - 1185, ed. J. Wilkinson, J. Hill, W. F. Ryan, London, 1988) преди време с почуда открих как още през 1170 г., според свидетелството на Йоханес от Вюрцбург, мнозина българи, редом с гърците, латиняните, коптите, наварците, германците, скотите, грузинците, арменците, изпълват това "ядро" на света, каквото е Йерусалим. Какво да говорим за времената на Възраждането, когато Божи гроб е в рамките на империята и дотам свободно се пътува с тескере. Стотици са писмените спомени за подобни пътувания и перипетиите покрай тях (издадени от Надя Данова и Светла Гюрова в "Книга на българските хаджии", София, БАН, 1995). Днес, ще кажете, е съвсем друго. Друго е, защото и ние сме други."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 4 гласа
