"Молитвата ми е чута, защото Бог винаги се вслушва в молитвите на Тюдорите, и кралят на Шотландия заповядва на посланиците си да преговарят със съветниците на баща ми. Договарят стойността на зестрата ми, какви да са слугите ми, издръжката ми, земите, които ще станат мое владение в Шотландия, и през цялото време на коледните празненства се разменят писма между Скотланд Ярд и двореца Ричмънд, а почитаемата ми баба идва при мен и казва:
– Принцесо Маргарет, с радост ви съобщавам, че по Божията воля трябва да се омъжите.
Надигам се от покорния си реверанс и си придавам толкова невинно девически и изненадан вид, колкото мога. Но тъй като тази сутрин ми съобщиха, че почитаемата ми баба и майка ми желаят да ме видят преди вечеря, и че трябва да нося най-хубавата си рокля, както подобава за важен повод, не съм особено удивена. Те всъщност са доста смешни.
– Наистина ли? – питам със сладък тон.
– Да – казва майка ми. Влязла е в стаята преди баба ми, но някак успява да бъде втора със съобщението: – Ще се омъжиш за крал Джеймс Шотландски.
– Такова ли е желанието на баща ми? – питам, както ме е научила гувернантката ми.
– Да – обажда се неканена почитаемата ми баба. – Синът ми, кралят, сключи споразумение. Ще настъпи траен мир между нас и Шотландия, женитбата ви ще го скрепи. Но аз настоях да останеш с нас тук, в Англия, докато станеш зряла жена.
– Какво? – обзема ме ужас при мисълта, че баба ми ще развали всичко, както прави винаги. – Но кога ще замина? Трябва да замина сега!
– Когато навършиш четиринайсет години – заявява почитаемата ми баба, а майка ми сякаш се кани да каже нещо, но тя вдига ръка и продължава: – Знам – никой не знае по-добре от мен, – че един ранен брак може да бъде много опасен за една млада жена. А кралят на шотландците не е... Не може да му се има доверие, че няма да... Сметнахме, че кралят на шотландците може да...
Като никога, думите сякаш ѝ убягват. Това не се е случвало никога преди в историята на Англия, простираща се от Артур, краля на древните британци, чак до баба ми, в дълга непрекъсната линия. Почитаемата ми баба никога не е пропускала да довърши изречение; никой никога не я е прекъсвал.
– Но кога ще се омъжа? И къде? – питам, представяйки си катедралата "Сейнт Пол", застлана с червени килими, и хилядите хора, тълпящи се да ме видят, и короната на главата ми, и шлейфа от златен брокат, спускащ се от раменете ми, и златните обувки и накити, и турнирите в моя чест, и поетичната драма, и модела на отплаващ кораб с платна в прасковен цвят, и как всички ми се възхищават.
– Още този месец! – възкликва майка ми тържествуващо. – Кралят ще изпрати свой представител и ще бъдеш сгодена чрез посредник.
– Посредник ли? Няма да дойде самият крал? Няма да бъде в "Сейнт Пол"? – питам. Звучи така, сякаш сватбата едва ли изобщо ще си струва труда. Да замина чак след две години? Сега това ми се струва като цял живот. Сватбата да не е в катедралата "Сейнт Пол" като на Катерина Арогантната? Защо на нея ѝ се полага по-хубава сватба, отколкото на мен? И никакъв крал? Само някакъв си стар лорд?
– Ще бъде в тукашния параклис – казва майка ми, като че ли целият смисъл на женитбата не е в многохилядните тълпи и фонтаните, от които тече вино, и в това всички да те гледат.
– Но ще има друга пищна служба в Единбург, когато пристигнете там – успокоява ме почитаемата ми баба. – Когато навършиш четиринайсет – обръща се към майка ми и отбелязва: – И те ще поемат всички разноски.
– Но аз не искам да чакам, не е нужно да чакам!"
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
