"Роден съм на 8 януари 1942 г., точно триста години след смъртта на Галилей. По мои изчисления обаче на този ден са се родили още около две хиляди деца. Не знаем дали някое от тях после е проявило интерес към астрономията. Роден съм в Оксфорд, макар че родителите ми са живеели в Лондон. Защото Оксфорд е бил подходящо място да се родиш по време на Втората световна война: германците са се били споразумели да не бомбардират Оксфорд и Кеймбридж при условие англичаните да не бомбардират Хайделберг и Гьотинген. Жалко, че това цивилизовано споразумение не е включило повече градове.
Баща ми е от Йоркшир. Неговият дядо и мой прадядо е бил заможен фермер. Закупил твърде много ферми и фалирал по време на селскостопанската депресия в началото на XX век. Така родителите на баща ми изпаднали в тежко финансово състояние, но въпреки всичко успели да го изпратят в Оксфорд, където следвал медицина. След това се насочил към изследвания в областта на тропическите заболявания. Заминал за Източна Африка през 1937 г. Когато войната започнала, пропътувал цяла Африка, за да вземе кораб за Англия, където да се яви като доброволец. Казали му обаче, че ще бъде далеч по-ценен за медицината.
Майка ми е родена в Глазгоу, Шотландия, второ от седемте деца в семейство на лекари. Когато била на дванайсет години, семейството им се преместило на юг, в Девън. И нейното семейство, както това на баща ми, не било добре финансово. Въпреки това успели да изпратят майка ми да учи в Оксфорд. След това заемала различни длъжности, била дори данъчен инспектор, което не ѝ харесало. Отказала се от тази работа и станала секретарка. Така срещнала баща ми в първите години на войната.
Живели сме в Хайгейт, северната част на Лондон. Сестра ми Мери се родила осемнайсет месеца след мен. Казвали са ми, че не съм посрещнал с възторг нейната поява. През цялото ни детство между нас съществуваше някакво напрежение, подхранвано от малката ни разлика. По-късно обаче това напрежение изчезна, тъй като пътищата ни се разделиха. За радост на баща ми тя стана лекарка. По-малката ми сестра, Филипа, се роди, когато бях почти петгодишен и разбирах какво става. Спомням си как с нетърпение очаквах да се роди, защото така щяхме да станем трима в игрите. Тя беше много емоционално и възприемчиво дете. Винаги съм уважавал преценките и мнението ѝ. Брат ми Едуард дойде доста по-късно, когато бях на четиринайсет години, така че почти не се вписа в детството ми. Той беше много различен от трима ни. Беше абсолютно далеч от науката и интелектуалците. Вероятно това е било добре за нас. Беше прекалено трудно дете, но човек просто не можеше да не го харесва.
Най-ранният ми спомен е как съм в детската градина на Байрън Хаус в Хайгейт и плача неудържимо. Всички деца наоколо си играят с някакви играчки, които ми се виждат чудесни. Иска ми се да играя с тях, но тогава съм бил едва на две и половина и за първи път са ме оставяли на хора, които не познавам. Мисля, че реакцията ми е изненадала силно моите родители, защото съм бил първото им дете и те са се учили от книгите за отглеждане на деца, а според тях децата е трябвало да започнат да установяват социални контакти, когато станат на две години. Но след тази ужасна сутрин те ме взели и не ме върнали в Байрън Хаус още година и половина.
По онова време, непосредствено след войната, Хайгейт беше място, където живееха много учени и образовани хора. В друга страна биха ги нарекли интелектуалци, но англичаните никога не са приемали да ги наричат така. Всички тези родители изпращаха децата си в Байрън Хаус - едно много напредничаво за времето си училище. Спомням си, че се оплаквах на родителите си, че там не ме учат на нищо. В училището не вярваха в по-късно приетия метод "повторението е майка на знанието". Смятаха, че би трябвало да се научиш да четеш, без да усетиш, че някой те е учил. В крайна сметка се научих, но сравнително късно, чак когато станах на осем. Сестра ми Филипа я учиха по много по-нормален начин и тя започна да чете на четири. Но освен това определено беше по-умна от мен.
Живеехме във висока тясна къща във викториански стил, която моите родители бяха купили много евтино по време на войната, когато всички смятаха, че бомбите ще изравнят Лондон със земята. Фактически една Фау-2 ракета падна през няколко къщи от нашата. По това време бях навън с майка ми и сестра ми, но баща ми си беше вкъщи. За щастие, той не пострада, а и къщата не беше силно засегната. Но на улицата, където играехме с моя приятел Хауърд, който живееше през три къщи от нас на отсрещната страна, дупката си стоеше в продължение на години. Хауърд беше за мен цяло откритие, защото неговите родители не бяха интелектуалци като родителите на всички други деца, които познавах. Той ходеше в общинското училище, а не в Байрън Хаус, и знаеше какво е футбол и бокс - спортове, за които и през ум не минаваше на моите родители.
Друг ранен спомен е първото ми влакче. По време на войната не се произвеждаха играчки или най-малкото те не бяха за вътрешния пазар. Но аз изпитвах страстно влечение към модели на влакове. Баща ми се опита да ми направи дървено влакче, но то не ме задоволи, защото исках нещо, което да работи. Тогава баща ми купи на старо едно влакче с пружина, поправи го с поялника си и ми го подари за Коледа, когато бях почти тригодишен. Влакчето не работеше много добре. Но веднага след войната баща ми замина за Америка и когато се върна с парахода "Куин Мери", донесе на майка ми найлонови чорапи, каквито по онова време не можеха да се намерят в Англия. На сестра ми донесе спяща кукла. А на мен - едно американско влакче, комплект с локомотив със скара отпред и релса като осморка. И досега помня как се зарадвах, като отворих кутията.
Влакчетата с пружина си бяха съвсем добри, но това, което всъщност исках аз, беше електрическо влакче. Прекарвах часове наред да гледам изложените влакчета в клуба по моделиране в Крауч Енд близо до Хайгейт. Мечтаех за електрически влакове. Накрая, когато родителите ми не си бяха вкъщи, се възползвах от възможността и изтеглих от пощенския клон на банката всички твърде скромни средства, които ми бяха давали по определени поводи, като например при кръщенето ми. Използвах парите, за да си купя комплект електрическо влакче, но за мое голямо разочарование и то не вървеше добре. В днешни дни знаем за правата на купувача. Би трябвало да върна комплекта и да поискам продавачът или производителят да ми го сменят, но по онова време беше прието, че да си купиш нещо е привилегия и че просто късметът ти е лош, ако се окаже дефектно. И така, платих да ми поправят електрическото моторче на локомотива, но никога не заработи по-добре."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 5 гласа
