Червенокосата

В романа Червенокосата на Нобеловия лауреат Орхан Памук дълбоки страсти и непонятни пориви пренасят духа на античната трагедия в съвременен Истанбул. В началото на житейския си път Джем среща загадъчна червенокоса жена и тази среща се оказва съдбоносна за него. След единствената любовна нощ, прекарана с нея, той не може да заличи тайнственото присъствие на червенокосата през целия си живот. През тази единствена нощ съдбата му се променя завинаги.

От чирак на майстор, копаещ кладенци, Джем се издига до върховете на обществото, опознава не само света на бизнеса, но и света на идеите. Страшно събитие, преживяно на младини, оставя у него неизличимо чувство за вина и го кара да стигне в търсенията си до античността до случаите на отцеубийство и убийството на сина в Едип цар и Шах-наме, за да си обясни сложната плетеница от самота, ненавист, вина и любов, която движи живота му.

"По обратния път имах чувството, че се качваме на небето. На склона, водещ към имота на господин Хайри, нямаше нито една къща и около нас беше тъмно като в рог. С всяка следваща стъпка сякаш се доближавахме до звездите. Когато високите кипариси от малкото гробище в края на склона скриеха тяхната ярка светлина от погледа ни, тъмнината внезапно ставаше по-плътна. Една нощ зърнахме падаща звезда в късчето небе, появило се сред короните на дърветата, обърнахме се едновременно един към друг и си казахме:
– Видя ли това?

През нощта, докато седяхме и разговаряхме край палатката, често наблюдавахме падащи звезди. Уста Махмут се натъжаваше дълбоко от гледката и се държеше така, сякаш някой беше умрял. Той вярваше, че всяко небесно светило е един човешки живот и че великият Аллах е обсипал небето със звезди, за да не забравяме колко много души има на този свят. Щом забележеше, че не съм се вързал на приказките му, майсторът се засягаше и веднага сменяше разказа си с друг. Трябваше ли всеки път да приемам думите му за чиста монета, за да не го ядосвам? След години реших, че неговите истории са променили коренно живота ми, и внимателно ги проучих.

Повечето от разказите му се оказаха откъси от Корана. Например историята за Дявола, в която хората били съблазнени от падналия ангел да рисуват и разглеждат картини, за да си спомнят любимите хора, които са загубили. Накрая Дяволът превърнал хората в идолопоклонници и ги отклонил от правия път. Уста Махмут се стремеше разказите от Корана да звучат колкото може по-правдоподобно. Той ги променяше на места и представяше всичко така, сякаш наистина се е случило, твърдейки, че го е чул от някой дервиш, посетител на кафенето или че сам го е преживял.

Един ден майсторът ми каза, че се е спускал в един древен византийски кладенец, за когото се носели слухове, че е свърталище на призраци и нощни създания. Опитвайки се да покаже на хората, че няма никакво проклятие и че долу просто се е събрал газ, Уста Махмут запалил страниците на някакъв вестник и ги хвърлил в отвора. Хартията пламнала като факел и бавно паднала на дъното, където огънят угаснал, понеже нямало въздух. Поправих го и му обясних, че се казва кислород, а не въздух, но майсторът не обърна внимание на забележката ми и продължи да ми разказва любопитни факти. Стените на византийските кладенци, изградени от тухла и камък, били зидани с хоросан по методите, използвани и от османците. Първите майстори на кладенци в Истанбул преди обявяването на републиката били арменци.

Уста Махмут обичаше да си припомня доброто старо минало. През седемдесетте години бил пожънал голям успех, обучил много чираци и изкопал сума ти кладенци в бедняшките квартали край Саръйер, Бююкдере и Тарабя. Понякога майсторът приемал по две-три поръчки едновременно. По онова време бедното население на Анадола се преселвало масово в Истанбул и си строяло незаконно къщи по чукарите над Босфора. Там нямало нито ток, нито вода. Хорицата били принудени да обединят скромните си средства и да повикат майстора, за да им направи кладенец. Благодарение на добрата си печалба Уста Махмут притежавал прекрасна каруца, украсена с рисунки на цветя и плодове, и с нея обикалял кладенците, по които работел, като някой голям бизнесмен, проверяващ инвестициите си. Навсякъде се спускал до дъното и копаел. Като видел, че някъде може да остави на чирака си да довърши започнатото, тичал по останалите места.

"Ако не можеш да се довериш на чирака си, значи не си за тоя занаят", повтаряше той. "Майсторът трябва да се увери, че момчето му си върши работата добре, и да го остави да се оправя само, докато той копае кладенеца. Онзи, който може да се довери на чирака си като на собствен син, винаги има успех. Познай кой беше първият ми майстор?"

"Кой?", питах го покорно, макар че знаех отговора на въпроса си.

Уста Махмут беше наясно, че няма да ми каже нещо ново, след като ми е разказвал историята много пъти преди това, но добавяше с поучителен тон: "Баща ми. Ти също ще си добър чирак и ще сме много близки. Все едно, че си ми син."
Из книгата

Меланхоличен и омайващ разказвач, с когото се потапяш в "дълбоките води". Един "странен ум", един необятен свят. В позицията си първо човек, а след това гражданин. Писател, в чиито книги красиво се преплитат най-дълбоките черти на турската народопсихология и култура. Черти, предадени с много обич и малко тъга, и то по начин, който може да служи за образец в западната литература.

Това е Орхан Памук - един от най-известните и обичани в цял свят турски писатели. Той влиза в историята като първият турски писател, на когото е присъдена Нобелова награда. Носител е и на други международни награди, списъкът с които изглежда безконечен. Сред тях са наградата на в. "Индипендънт' за най-добър чуждестранен роман ("Бялата крепост"), френската награда "Най-добър чуждестранен роман" и международната награда ІМРАС (за "Името ми е Червен"), италианската награда "Кавур", френската награда "Медичи" за най-добър чуждестранен роман за 2005 г.(за "Сняг") и др.

През 2005 г. сп. "Тайм" го включва в списъка със 100-те най-влиятелни личности в света, а според онлайн анкета през 2008 г. е на четвъртото място в списъка на "Топ 100 интелектуалци-общественици". Неговите произведения са продадени в над тринадесет милиона копия и са преведени на повече от шестдесет езика - включително грузински, малайски, чешки, датски, японски, каталонски, английски, немски и френски.

Романите му поразяват читателя със своята сложност и богатство. В тях личи изключително богатата култура на автора. С книгите му се съчетават традициите в европейската литература и османската изящна словесност. В тях личи интерес към изтока, афинитетът към османската култура. Едновременно с това, със съдбите на героите му се повдигат въпроси за сблъсъка и взаимодействията между "източно" и "западно". В родината му, всеки роман на Орхан Памук става бестселър - въпреки недоволството от страна на ислямските фундаменталисти. Обичат го и в цял свят - изказът му е енигматичен и рафиниран, а темите, които засяга, не признават табута.

Освен възторга сред читатели и критици, който предизвиква с романите си, Орхан Памук е главен участник в събития, които се превръщат в ценен "ypok" за пътя към демократичност. През 2005 г. е обвинен в "обида срещу турската власт" и заплашен с лишаване от свобода. Това се случва заради изявленията му във връзка с арменския геноцид от 1915 - 1917 г. Дори след повдигането на обвинението, той не се отказва от думите си и повтаря мнението си в реч, дадена по време на церемония по награждаването в Германия: "Повтарям, казах силно и ясно, че един милион арменци и 30 000 кюрди са били убити в Турция". Събитието предизвиква международен скандал. Европейският парламент обявява, че ще изпрати делегация от петима евродепутати, за да наблюдават процеса. Еврокомисарят по разширяването Оли Рен по-късно заявява, че делото "Памук" ще бъде "лакмус" на ангажимента на Турция за критериите за членство на ЕС. В международната реакция се включват и осем световноизвестни автори - Жозе Сарамаго, Габриел Гарсия Маркес, Гюнтер Грас, Умберто Еко, Карлос Фуентес, Хуан Гойтисоло, Джон Ъпдайк и Марио Варгас Лоса. Те издават съвместна декларация, подкрепяща Памук, а обвиненията срещу него окачествяват като карушаване на правата на човека. Обвиненията срещу Орхан Памук отпадат, а това е голяма победа не само за него.

Виден общественик и нашумял автор, какъв е Орхан Памук в живота? Легенда още приживе, той живее живот, изпълнен с тайнственост. Всъщност малко хора знаят, че до 30-годишна възраст Орхан Памук живее с майка си в малка стаичка, пълна с книги. Отказал се от детските си мечти да бъде художник или архитект и се е посветил на писането. А докато търси идентичността си като автор, непрекъснато се изправя пред усещането за заточение - и тревогата, че ще се провали. Е, това не само не се случва, но дори написва най-хубавите си романи след получаването на Нобеловата награда. С изключение на три години, прекарани в Ню Йорк, световноизвестният писател Орхан Памук все още живее в същата сграда в Истанбул, в която е отраснал и се разхожда по същите улици. Открил призванието си на разказвач, той си остава такъв - в продължение на 40 от живота си. И ако пред всеки от нас стои въпросът как прави това, отговорът на Орхан Памук можем да открием в част от речта му при получаването на Нобеловата награда:

"Писателят е някой, който прекарва години в търпеливи опити да открие второто същество в себе си и света, който го прави това, което е. Когато говоря за писане, първото нещо, което ми идва на ум не е роман, стихотворение или литературна традиция, а човек, който се затваря в една стая, сяда на масата и, сам, поглежда вътре в себе си. Сред сенките изгражда един нов свят с думи. Този човек може да използва пишеща машина, да се радва на улеснената работа с компютър или да пише с химикал върху лист хартия, както правя аз през последните 30 години. Докато пише, може да пие чай или кафе, да пуши. От време на време може да става от масата и да поглежда през прозореца към децата, играещи на улицата, и ако е късметлия към дървета и изглед, или може да гледа навън към някаква черна стена. Може да пише стихотворения, пиеси или романи, като мен.

Всички тези разлики идват след като е изпълнена жизненоважната задача да се седне на масата и търпеливо да се вглъби в себе си. Писането е да превърнеш това вглъбяване в думи, да изследваш света, в който този човек преминава, когато се оттегли в себе си, и да го направиш с търпение, инат и радост. Докато седя на масата си, с дни, месеци, години, бавно добавяйки думи към празната страница имам чувството, че създавам един нов свят, сякаш давам живот на този друг човек вътре в мен. По същия начин някой друг строи мостове, куполи, камък по камък. Камъните, които използваме ние писателите са думите. Докато ги държим в ръцете си, усещайки как всяка една от тях е свързана с другите, гледайки ги, понякога от разстояние, понякога почти милвайки ги с пръсти и с върха на писалките си, претегляйки ги, премествайки ги, година след година, търпеливо и с надежда създаваме нови светове."