"Джейми Фрил и младата дама, Летиша Маклинток
Живял някога във Фанет Джейми Фрил със своята майка. Единствен Джейми се грижел за вдовицата, работел неуморно със силните си ръце и всяка събота той изсипвал спечеленото в скута ѝ, като чинно ѝ благодарял за половин пенса, който тя му давала за тютюн. Съседите го възхвалявали като най-добрия син, срещан на Земята. Но сред тях имало и такива, чието мнение му било неизвестно. Макар да живеели съвсем близо до дома им, той така и не ги бил виждал, а и всъщност рядко някой смъртен можел да ги зърне, с изключение на вечерта срещу първия майски ден или на Хелоуин.
На четвърт миля от къщичката му се намирал стар порутен замък, за който се мълвяло, че е обитаван от малки вълшебни създания. На всеки Хелоуин старинните прозорци се осветявали и случайните минувачи виждали дребни фигурки да се носят насам-натам из вътрешността на зданието и дочували музика от флейти и гайди. Всички знаели, че феите и елфите пируват, но никой не се осмелявал да влезе при тях. Джейми често наблюдавал мъничките силуети отдалеч, слушал прелестните им мелодии и се чудел как ли изглежда замъкът отвътре. И на един Хелоуин станал, взел си шапката и рекъл на майка си:
– Отивам в замъка да си потърся късмета.
– Какво?! - извикала тя. – Да не искаш да влезеш там, ти, едничкият син на вдовицата? Да не си си изгубил ума и да си оглупял, Джейми?! Те ще те убият и тогава какво ще стане с мен?
– Не бой се, мамо, нищо лошо няма да ми се случи, трябва да ида.
Джейми излязъл, прекосил картофената нива и не след дълго се озовал в близост до замъка. Прозорците му били огрени от светлина, която обагряла в златисто почервенелите листа, останали по клоните на ябълковите дървета. Спрял в горичката от едната страна на замъка и се заслушал във веселбата на феите, а смехът и песните им засилили желанието му да влезе при тях. Множество малки хора, най-големият от които бил с ръст на петгодишно дете, танцували под звуците на флейти и цигулки, а други пиели и пирували.
– Добре дошъл, Джейми Фрил! Добре си ни дошъл, Джейми! - извикали всички вкупом, щом съзрели госта. Поздравът Добре дошъл се понесъл от уста на уста и прозвучал с всеки глас в замъка.
Времето минавало и Джейми се наслаждавал все повече на пиршеството, когато домакините му казали:
– Тази нощ ще ходим до Дъблин да отвлечем една млада дама. Ще дойдеш ли с нас, Джейми Фрил?
– О, да, ще дойда - викнал лекомислено жадният за приключения момък.
На прага чакали множество коне. Джейми яхнал един и жребецът се понесъл с него във въздуха. Не след дълго прелетели над майчината му къщурка заедно с групата елфи и продължили нататък над високи планини и ниски хълмове, над дълбокия фиорд Лох Суили, над градчета и селски къщички, където хората печали орехи и хапвали ябълки, празнувайки Хелоуин. На Джейми му се сторило, че прелетели над цяла Ирландия, преди да стигнат до Дъблин.
– Това е Дери - посочили му елфите, докато минавали над катедралната кула. Изреченото от един глас било подето от останалите и така петдесетте гласчета зазвучали вкупом: – Дери, Дери, Дери!
И при всеки следващ град, който подминавали по пътя си, те осведомявали Джейми. Най-сетне младежът чул звънливите гласчета да оповестяват: Дъблин, Дъблин!. Вълшебните създания смятали да окажат чест с посещение не на нечий скромен дом, а на самите прелестни покои на Стивън Грийн. Дружината слязла от конете до един от прозорците, през който Джейми съзрял прекрасна глава, полегнала на възглавница в изящно легло. Той наблюдавал как елфите повдигат младата дама от леглото ѝ, а на нейно място оставят пръчка, която мигом приела формата на девойката. Дамата била поета от един от ездачите, после подадена на друг, а сетне прозвучали имената на същите градове, през които били минали на път към Дъблин.
Наближавали дома. Джейми чувал последователно Ратмулан, Милфорд, Тамни и разбрал, че вече са почти до неговата къща.
– Всички вие се редувахте да носите младата дама - казал той. – Защо и аз да не я подържа мъничко?
– Да, Джейми - отвърнали му любезно, – може и ти да я поносиш, разбира се.
Момъкът хванал здраво придобивката си и се спуснал пред вратата на майчината си къща.
– Джейми Фрил, Джейми Фрил! Така ли се отнасяш с нас?! - извикали спътниците му и също се спуснали до вратата.
Джейми стискал здраво, макар да нямал представа какво точно държи, тъй като елфите преобразявали девойката в какви ли не чудновати форми. В един момент тя била черно куче, което лаело и налитало да хапе, после станала пламтящ железен прът, който обаче не парел, а изведнъж пък се превърнала в чувал с вълна. Ала Джейми все така не я изпускал и смаяните елфи взели да се оттеглят. Но тогава една дребничка жена, най-мъничката сред вълшебните същества, оповестила:
– Джейми Фрил я отмъкна от нас, но той не ще види от нея нищо хубаво, защото ще я направя глуха и няма - и тя хвърлила нещо върху девойката.
След като елфите си тръгнали, Джейми вдигнал резето и влязъл в дома си.
– Джейми, сине! - извикала майка му. – Нямаше те цяла нощ. Какво ти сториха?
– Нищо лошо, майко. Споходи ме най-големият късмет. Довел съм ти у дома млада хубавица.
– Хвала на Бога и да ни е на помощ! - възкликнала майка му и от изумление замълчала, не знаела какво друго да каже.
Джейми ѝ разправил за среднощното си приключение, като завършил с думите:
– Нали и ти нямаше да ми позволиш да я оставя в ръцете на онези и така да бъде погубена завинаги?
– Но това е знатна дама, Джейми! Как такава жена ще яде нашата оскъдна храна и ще живее нашия бедняшки живот? Това те питам, глупаво момче!
– Е, майко, не ще й дума, че за нея е по-добре да е тук, отколкото там - посочил той към замъка. През това време глухонямото момиче затреперило от студ в тънките си дрехи и пристъпило към мижавия торфен огън.
– Горкичката, каква невиждана хубавица! Нищо чудно, че са я харесали - казала старицата, като се загледала в гостенката със съжаление и възхита. – Трябва първо да я облечем. Но бога ми, дали ще ѝ намеря нещо, което да ѝ подхожда?
Старата жена отишла до долапа и извадила неделната си кафява плъстена рокля. Сетне отворила скрина и взела чифт бели чорапи, дълга снежнобяла фуста от фин плат и боне - погребалните дрехи, както ги наричала тя. Отдавна ги била приготвила за тъжната церемония, в която някой ден тя щяла да е главният герой, и били виждали бял ден само когато ги изнасяла да ги проветри. Но старицата не се поколебала да ги отстъпи на хубавата си трепереща от студ гостенка, която нямо местела смаян поглед от нея към Джейми и от Джейми към нея. Клетото момиче се оставило да го облекат, после седнало на ниско столче в ъгъла до комина и заровило лице в ръцете си.
– Какво ще правим, как ще държим госпожицата като твоя? - проплакала старицата.
– Ще работя и за двете ви, майко - отвърнал синът.
– А как знатната дама ще преживява с нашата оскъдна храна? - попитала отново майка му.
– Ще работя повече заради нея - казал само Джейми.
Той удържал на думата си. Младата дама тъгувала дълго време, по страните й безспирно се стичали сълзи вечер, докато старицата предяла пред огнището, а Джейми правел мрежи за сьомга - занятие, с което се бил нагърбил с надеждата да създаде уют за гостенката им. Тя се държала мило с домакините си и се стараела да се усмихва, щом забележела, че я гледат. Лека-полека свикнала с тях и с техния начин на живот. Не минало много време и тя взела да храни прасето, да мачка картофи и да приготвя храна за кокошките, както и да плете сини вълнени чорапи.
Така се изтъркаляла цяла година и отново дошъл Хелоуин.
– Майко - рекъл Джейми, като си свалил шапката. – Ще ида пак в стария замък да си потърся късмета.
– Да не си си изгубил ума, Джейми? - извикала ужасено майка му. – Не ще и дума, че ще те убият заради стореното миналата година.
Джейми я успокоил и излязъл.
Когато наближил ябълковата горичка, видял ярко осветените прозорци на замъка точно както предната година и чул глъчката вътре. Промъкнал се под един прозорец и доловил думите на един от елфите:
– Джейми Фрил ни изигра много лошо същата нощ миналата година, като отвлече от нас младата дама.
– Аха - отвърнала дребничката жена, – и затуй го наказах. Тя седи пред огнището като няма картина. Той обаче не знае, че три капки от чашата, дето държа в ръцете си, ще ѝ върнат слуха и говора.
Сърцето на Джейми заблъскало лудо и той влязъл в замъка. И отново множеството го поздравило в хор:
– Ето те и теб, Джейми Фрил! Добре дошъл, добре дошъл, Джейми.
Щом като глъчката стихнала, дребничката жена казала:
– Трябва да пиеш за наше здраве от чашата в ръката ми.
Джейми грабнал чашата и хукнал към вратата. Не усетил как стигнал до дома си, но като влязъл, бил останал без дъх и се стоварил до огъня.
– Този път наистина ще те убият, горкото ми момче - възкликнала майка му.
– Няма, този път дори извадих по-голям късмет! - Той дал на дамата три капки от течността, която била останала на дъното на чашата при все бесния му бяг през картофената нива.
Младата дама проговорила и първите й думи били благодарност към Джейми. Сетне тримата обитатели на къщурката се разприказвали – имали да си кажат толкова много, че дълго след първи петли, когато музиката на вълшебниците вече била стихнала, те все още продължавали да разговарят край огнището."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
