Вера

Александър Снегирьов е роден през 1980 г. в Москва. Учи архитектура, завършва политология, активно сътрудничи на списанията "Знамя", "Октябрь" и "Новый мир". Автор е на седем романа, четири от които са лауреати на най-престижните руски литературни награди. "Вера" е финалист на "Русский Букер" за 2015 г. и е обявена за национален бестселър.

"Вера" е роман, който докосва най-тънките струни и осветява най-тъмните ъгълчета в нашето съзнание, прозира причините за явленията и обобщава тенденциите. Цялата национална галерия от образи е събрана в един-единствен искрящ символ - Вера."
Валерия Пустовая

"Всеки малък детайл създава цял нов образ, гради социален типаж с десетилетна история: авторът с еднаква лекота разказва за селячката от колхоза и за преситената от луксозния живот столичанка, прескача от Втората световна война до бежанската криза. Този роман е като картина на Йеронимус Бош - ала с много тънка ирония."
Дмитрий Самойлов

"Авторът е надарен с онова рядко остроумие, което веднага отличава добрата литература от наистина прекрасната. "Вера" е книга, която бихте искали да четете отново и отново, за да запаметите някои моменти и да ги цитирате при нужда."
Ксения Друговейко

"Силен роман. Много силен роман!"
Павел Крусанов

"Сгъстена, кинематографична, емоционална проза, без нито един излишен герой, без нито един излишен ред, без нито един излишен епитет."
Наталия Кочеткова

"Всичко започнало през декември хиляда деветстотин тридесет и седма година, когато дядото на Вера прочел в "Правда" стихотворение на Сулейман Сталски и решил да кръсти първородния си син в чест на лезгинския поет.

Катерина, по онова време вече негова законна съпруга, не искала да се омъжва. Опитала се да се удави, но баба ѝ я измъкнала от водата и я завлякла пред олтара. Женихът бил шантав мужик, но пък имал къща.

Всичко това се случило в една западна руска област, в село Ягодка, което днес преживява възраждане. Къщите са построени наново с използване на съвременни материали, в крак с актуалните санитарно-битови нужди. Вярно, че пътят си е пак разбит, но в тази местност никога не е имало пътища: нито при помешчика, нито по времето на колхозите, нито дори при немците.

Коренищата на старите ябълки все още стърчат от ливадите, подобно на старици, наглеждащи своите дечица - новите жители. Нивите все още не са съвършени: или са прекалено плоски, или, напротив, целите изровени от къртици, но самият факт, че в Ягодка се е появила тази градинарска глезотия, е толкова необичаен, че само недоброжелателите забелязват недостатъците.

В края на селото, по-близо до гората, има езеро, покрито с водни лилии. От едната му страна е църквата, от другата - пущинак. При внимателно вглеждане в спътниковите снимки се оказва, че пущинакът има правилни геометрични очертания - това са основите на господарската къща, някога изгоряла поради небрежността на мародерстващите.

Но никой не се вглежда в спътниковите снимки и новите обитатели на Ягодка много се учудват, когато при събарянето на поредната барака, под купчините от най-обикновен инвентар, изникват ту резбовано краче от мебел във формата на животинска лапа, ту парчета изящен порцелан, ту мухлясал къс платно от картина."
Из книгата