"Когато бях малко момче
Когато бях малко момче, все още не знаех какво е да си прочут човек.
Не знаех всъщност ни какво е да си прочут, ни какво е да си човек. Човек, виках си, е нещо като мене, а прочут...
О, да, проклетата Слава още не ме беше надушила, не беше пуснала отровните си спори в душицата ми и тя беше пухкава и нежна като котешки пух през зимата.
Но усещах, о, това, което ще ви кажа, е следното: Човек усеща някои неща!
По принцип под усещам в науката се разбира нещо като възприемам с кожните си рецептори, така че аз тук говоря за онова усещане, което по-скоро е интуиция или Бог знае как да го наречем - шесто чувство или предчувствие...
Но стига съм се оплитал в кълчищата на езика: аз усещах нещо... нещо парещо, газирано, опасно и сладко.
То беше Славата.
В дъното на крехкото си телце, там, където се заражда и плътското желание, аз усещах бълбукането на нещо възбуждащо.
То се усещаше и в гърдите, пърхаше зад малкото сърце, качваше се в невинното гърло и го стягаше; това чувство! За нещо, което прави нещата различни и вълнуващи, но как ги прави, защо ги прави, как се казва - още не знаех това!
Просто усещах.
Когато някои хора минеха покрай майка ми или татко ми, и все едно нещо настръхваше, все едно стискането на мамината ръка леко се усилваше, все едно зажужаваше лек променлив ток - уха, - това знаеш ли кой беше? Не, кой беше, мамо? Ами...
И мама разказва с полупритаен глас, полуснишен, с един такъв лъстив шепот, все едно говори за кражба на цяла кутия бонбони от свещения стъклен шкаф на баба Куна, който се наричаше Марче, защото иначе му викаха барче. Мама презира прочутите хора, но им се и възхищава - аз усещам това.
И докато разказва, в телцето ми се ражда тая газирана течност от възбуда и безпокойство, от гъделичкащ и срамен възторг. Оха. Кой викаш е това, мамо? И тя: Този е тоя, дето е началник на моя началник, професор е, виж каква брада има, все едно е поп, и пуши истинска лула, той е прочут професор, ти си малък и не можеш да разбереш, но като пораснеш, ще си спомниш, че си познавал самия професор Захари Стайков. Знаеш ли как му викаше ти, когато беше съвсем малък и още не можеше да говориш? М? Викаше му дядо Хисари. Не можеше да кажеш Захари и викаше Хисари. А той ти даваше да му смучеш лулата. Той е един от най-големите учени в нашия институт.
И аз тръпнех и поемах с тайни и алчни вдишвания цялото това чудо на тайнствената Слава. Славата.
Дявол да я вземе. Колко е хубава!
***
Не успявах да порасна висок и красив, само челото ми се издуваше и затова казваха, че съм умен. А аз бях достатъчно умен, за да знам, че не съм. Но пък това вливаше в кръвта ми отровата на презрението.
Ха - виках си, - тия хора гледат някакво детенце - тумбестоглаво, с изхвръкнал лоб и тил, с лице на малък Сократ, с вяли, отрано усмирени очички, живи наужким, за да залъгват родата, а иначе - уморени и цинични от най-ранна възраст. Зяпат го и викат, че е умно.
Е, то е ясно, че викат така само защото си нямат друга работа, защото така се вика по принцип, защото са скучни тъпанари и даже и лицемерието им е вяло като мъртво водорасло, полюшващо се в Саргасово море. Те си го гледат и си говорят изтъркани лицемерия за него, а неговите очички говорят, тихо шепнат: Вие сте пълни глупаци, познавам ви.
Презрението към хората се разви така добре у мен като първа черта, че чак задмина величествената крива, очертаваща челото ми.
Бях малък, дребен, незначителен, унизен от възрастта си и от ръста си, от това, което ми беше дала природата, от бузите си - детински и извънредно удобни за щипане, - бях унизен от устройството на света, който ме беше намушил в тая своя част, в която нямаше нищо велико и прекрасно - и в същото време изпитвах нежно и безкрайно силно възхищение.
Странно.
Възторг и възхищение.
Към себе си, към другите хора. И към света. Човек, знаех още тогава, е много раздвоено и амбивалентно същество. Любов и омраза наедно. Пълен майтап.
***
Толкова много ме интересуваше какво ще си помислят другите за мене, че може би трябваше да се явя на някакво състезание по интересуване какво мислят другите за тебе - щях да го спечеля и да стана прочут. Но нямаше такива състезания по мое време.
Времето.
И то беше на страната на противника.
Бях малък, а исках да съм голям. А за уголемяването и ставането голям се искаше време. Исках да стана голям, за да не ме гледат хората изотгоре, да не ме скубят по хубавия гъст перчем любвеобилно "О, колко хубаво момченце!", да не ме изпитват коя е столицата на Румъния, след като аз знаех на седем и столицата на Лихтенщайн, а и на двете републики Йемен, мамка им и на тях, и на хората, исках да съм значителен и обемист, да съм висок, красив, да запълвам асансьорите и купетата на влаковете, когато отиваме на морето, и да ми викат: "Другарю Терзийски, имате един косъм на ревера, другарю Терзийски, ще пийнете ли още едно кафенце".
Но бях малък и времето минаваше бавно.
Кога открих, че ме интересува мнението на другите хора?
Хм. Сигурно на пет. На шест?
Преди това моя муза беше свободата. О, не си измислям, това не са някакви си патетични празнословия - наистина е така! Бях борец за свобода още от детската градина.
Даже, о, Господи (прости, че споменавам всуе името ти), но именно детската шибана градина стана повод за първата ми революция.
Сега ще ви разкажа."
Из книгата
