За съжаление книгата не е сцена, не е театър и не може да улови, да ти предаде всички онези жестове, мимики, паузи и вълнения, с които е съпроводено създаването ѝ. Ние, артистите, качим ли се на сцената, блеснат ли прожекторите, грейнат ли очите на зрителите, се променяме, ставаме други. Божествено хубаво е, когато от точно изиграната дума избухва смях. Прекрасно е, когато искрено изплаканата сълза за съдбата на героите, които играем, се превърне в стотици малки сълзички в очите ти и ние заедно станем част от голямата болка и голямата радост на този театър, наречен Живот. Ние, смешните артисти, носим със себе си невероятното проклятие да бъдем смешни и в болките си, и в успехите си, и в онова обикновено човешко съществувание, в което тайничко крием човешките си неволи.
Животът на онова същество, наречено Никола Анастасов от публиката, Кольо - от приятелите, и господин Анастасов - от враговете, прилича на една безкрайна пъстра забързана, луда импровизация на територията на България и главно на сцената на най-прекрасния театър, наречен Държавен сатиричен театър. Човек не може да спре времето, но паметта понякога изравя из потайните си кътчета влюбени очи, чудесни колеги и приятели, невероятно интересни хора, докоснали ме с поглед, мисъл, мълчание или аплодисмент.
Нито един актьор не може да изиграе всички роли, за които си мечтае, но като се обърна назад, все ми се иска да кажа: "Благодаря ти, съдба, че ми позволи да изиграя ролите, за които не съм и предполагал, че ще се появят
пред мен (някои от тях специално написани за мен), и които ми доставиха толкова човешко щастие и творческо удовлетворение".
Уважаеми читателю, всеки човек сам е драматург на своя живот. В тази книга ще намериш всичко за мен и против мен.
Никола Анастасов