"Днес автографите са артефакт, който свързваме на първо място със спортистите и актьорите. Те слагат своя отпечатък върху фланелки, шапки, топки, бухалки, дискове, плакати, китари, но също и върху китките, гърбовете и дори бузите на своите почитатели. Почитателите не четат, те се възхищават от докосването до звездата. Дори когато звездата е писател, което - макар относително рядко - се случва и днес. Разбира се, автографът днес веднага се превръща в инвестиция. Фланелката с подписа на Христо Стоичков струва хиляди пъти по-скъпо от чистата фланелка без подпис. И ето че зад сцената, пред гримьорните, и зад оградите на стадионите чакат за автограф толкова хора.
Историята вече познава дори актове на покушение върху звезди, идващи като продължение на току-що измолен автограф, както става при убийството на Джон Ленън от неговия твърде обсебен фен Марк Дейвид Чапмън. Онези, които са чели романа на Патрик Зюскинд "Парфюмът", знаят и за литературната интерпретация на този сюжет за убийството на обекта на желанието от най-пострадалите от всеобщата любов. Години наред посетителите на всякакви културни, спортни и политически събития в Пловдив знаеха, че задължително ще видят в един момент своя съгражданин Стефчо Автографа да се втурва на лов за подписи. Най-страстният колекционер на подписи на знаменити личности е разкъсвал кордони, дегизирал се е като фоторепортер, но накрая все пак се сдобивал с подписите на Стинг, Емир Кустурица, Катрин Деньов, Далай Лама, Борис Елцин, Юрий Лужков, крал Хуан Карлос, шведския крал Густав и папа Йоан Павел II.
В едно издание го наричат "колекционерът екстремист". Та за да вземе автограф от израелския външен министър Шимон Перес с неговата непробиваема охрана, той организира истински атентат. Научил, че в края на обиколката си из Пловдив Перес ще посети Балабановата къща в Стария град. Промъкнал се в старинната сграда и се скрил в една ракла. А когато Перес пристигнал с цялата делегация, Стефчо изчакал малко и изведнъж изскочил от раклата, както сам го коментира в едно свое интервю, "като стриптизьорка от торта".
Но цялата тази истерия по автографите в една свръхмедиализирана епоха, когато символният капитал на знаменитостите може съвсем леко да се мултиплицира чрез автографите, които те дават, си съжителства с тихото надписване на книги до хора, които усещаме поне духовно близки или пък искаме да се доближим до тях. И ако подписите в тетрадките на Стефчо Автографа имат котировка, защото са от ръката на влиятелни в настоящето хора, то има и автографи на малкоизвестни хора, които за изследователя на културата имат много по-висока цена. Търговците на стари книги различават подписани книги (само с подпис на автора) от книгите с посвещения, книгите от писател на писател и книгите с дарителски текст. Разбира се, в епохата, когато подписаните от величия книги се търгуват по- скъпо от букинистите, вече има и книги с фалшиви посвещения и фалшифицирани подписи. И те, както и някои фалшификати на картини, могат да струват също много скъпо!
Но дори истинските автографи не са достоверен източник за съдбата на една книга. Книгата може да бъде надписана и никога да не бъде подарена на предвиждания адресат или пък скоро след като бъде подарена да бъде присвоена или открадната от трети човек. А са възможни и многозначителните грешки, когато авторът на автографа е контаминирал и объркал адресата. Автографите могат да бъдат разглеждани като важна част от литературния бит. Но в какъв смисъл? Понятието "литературен бит" има две основни употреби при руските литературоведи формалисти през третото десетилетие на XX век, но и двете се ползват с голямо влияние и до ден днешен. Едната е на Борис Ейхенбаум, който и пръв пише статия, озаглавена "Литературният бит", с която го въвежда в научна употреба.
Според Ейхенбаум историята на литературата трябва да се занимава не само с това какво е литература, но и с това какво е да си писател, как живее писателят и как се осъществява като обществено животно. Двете институционални форми на литературния бит според Ейхенбаум са литературният кръжок (или салон) и литературното списание (или издателство). Втората употреба на понятието принадлежи на Юрий Тинянов, според когото литературният бит се състои не от социалните структури, в които е вписан писателят, а от текстове. И на първо място от писмата, а после и от автографите. Тези две употреби на понятието "литературен бит" обаче влекат след себе си и различен фокус - при Ейхенбаум той е върху литературното поколение (голяма и незадължително тясно свързана група хора, които споделят общ исторически опит и са свикнали да работят в една и съща социална среда), а при Тинянов - върху литературната личност (човекът, който изобщо не пише или пише малко, често пише незначителни текстове, но със своето поведение по отношение на литературата, в общуването с други писатели създава значим литературен сюжет). Днес бихме нарекли това литературна антропология, а мнозина ще продължат да си го броят за част от историята на литературата, разбирана в широк смисъл."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
