Паника

Колко далеч си готов да стигнеш, за да избягаш от живота, който водиш?

Хедър никога не си е помисляла, че един ден може да се състезава в Паника - легендарна игра за току-що завършили гимназисти, в която залогът е висок, а наградата - още по-висока. Никога не се е смятала за безстрашна, за човек, готов да се бори, за да изпъкне сред другите. Но когато открива нещо и някого, заради които да се бори, Хедър ще разбере, че е по-смела, отколкото си е представяла. Додж никога не се е боял от Паника. Неговата тайна ще му вдъхва сили и ще го тласка да продължи напред до края на играта - сигурен е в това. Но има нещо, което не знае: не само той си има тайна. Всеки има причина, заради която да играе.

"По една тръпка всяка минута."
Е. Локхарт, автор на Ние, лъжците

"Оливър бележи наситено с напрежение завръщане към реализма, което ще държи читателите будни до късно през нощта."
Киркус Ривю

"Романът на Оливър е съвсем правдоподобен и абсолютно завладяващ разказ за приятелство, вярност, оцеляване и смелост."
Ей Ел Ей Буклист

"Оливър внася привлекателно и странно хрумване с високи залози на Мейн Стрийт, САЩ, и резултатът е смущаващ и вълнуващ."
Пъблишърс Уикли

Книгата е част от поредицата Teen's Books на издателство Ентусиаст.

Лорън Оливър е родена през 1982 г. в Куинс, Ню Йорк. Завършва философия и литература в Чикагския университет и има магистърска степен по творческо писане от Нюйоркския университет. Разказва, че е писала през целия си живот. Като малка дописвала историите на книгите, които е прочела, защото просто не можела да се раздели с героите. През 2004 г., точно след дипломирането си, тя разпраща до много издателства първия си роман за възрастни. Той обаче така и не вижда бял свят. Започва да пише романи за тийнейджъри, когато постъпва на работа като асистент-редактор в издателство Пенгуин, именно в отдела за юношески издания. Така през 2010 г. излиза дебютният ѝ роман Моят Свети Валентин, който вече е преведен на над 30 езика, а правата за филмирането му са купени от Fox 2000. В момента в САЩ се прави екранизация и на вълнуващата трилогия Делириум, Пандемониум и Реквием.

"Водата беше толкова студена, че дъхът на Хедър секна, докато си пробиваше път покрай хората, които се бяха стекли навсякъде по брега и в плитчините, размахвайки кърпи и ръчно изработени плакати, без да спират да ръкопляскат и да крещят окуражително на онези, които още си чакаха реда да скочат. Пое си дълбоко въздух и се гмурна. Гласовете, крясъците и смехът незабавно заглъхнаха. Само един глас продължи да звучи в ушите ѝ. "Не исках да стане така."

Тези очи! Дългите мигли, бенката под дясната вежда. "У нея просто има нещо...". У нея има нещо. С други думи: у теб няма нищо. Смяташе тази вечер да му каже, че го обича. Студът беше смазващ, прелетя като свистящ порой през тялото ѝ. Джобовете на дънковите ѝ шорти сякаш бяха натежали от камъни. За щастие всички тези години, през които бе прекосявала басейна и се бе надпреварвала с Бишъп, бяха превърнали Хедър Нил в отлична плувкиня. Водата беше пълна с тела, които се извиваха и ритаха, плискаха и се придвижваха напред - скачачите и хората, които се бяха присъединили към тях в победното им плуване. Те плискаха във водата все още облечени, с кутии бира и цигари трева в ръка. Хедър чуваше далечен ритъм, глухо барабанене, и се остави то да я тласка през водата - без мисли, без страх.

Точно в това бе същността на "Паника" без страх. Тя подаде глава на повърхността, за да си поеме въздух, и видя, че вече е прекосила тясната водна ивица и е стигнала до отсрещния бряг: грозна купчина скали, покрити с хлъзгав черен и зелен мъх, плътно струпани една до друга като стара колекция от играчки "Лего". Целите на дупки и процепи, те се издуваха като балони от водата и се издигаха към небето. Трийсет и един души вече бяха скочили - до един приятели и бивши съученици на Хедър. Само една групичка бе останала на хребета - назъбената скалиста ивица на брега, която се издигаше на дванайсет метра във въздуха от северната страна на басейна, като огромен зъб, пробил си път на повърхността на земята.

Беше прекалено тъмно, за да ги вижда. Фенерчетата и празничният огън осветяваха само брега и около един метър от тъмната вода, както и лицата на хората, които бяха скочили и продължаваха да се поклащат триумфално, дразнейки останалите състезатели, прекалено щастливи, за да усетят студа. Ивицата представляваше неравна черна маса, в която или дърветата си проправяха безогледно път напред по скалата, или гората бавно притегляше скалата към себе си."
Из книгата