"Стоях дълго пред пощенската кутията и гледах слисан ту изображението, ту мистериозната дума. Не проумявах кой би могъл да ми изпрати подобно нещо от толкова далеч, нито пък защо, но интуицията ми подсказваше, че това невинно коте – ако изобщо беше такова – щеше да породи низ от събития. Последното коте, почукало на вратата ми, Мишима, беше предизвикало ураган от последици, така че ситуацията не биваше да се подценява.
Като за начало, котето от картичката промени сутрешните ми планове, тъй като вместо да изляза навън, изкачих стълбите до мансардата и звъннах на вратата на Титус. Тя се отвори с жужене, сигнал, който означаваше, че съседът ми е зает с поръчка за написване на книга. Оказа се точно така. Веднага щом бутнах вратата, долових енергично почукване по клавишите на фона на джаз музика. Във въздуха танцуваха фини змии от дим, доказателство, че той работи усърдно. Титус палеше своите ароматни пръчици единствено когато пишеше книги. Преди да напусна коридора, водещ към гостната, спрях за миг пред „Странник над море от мъгла“, репродукция на картината на Каспар Давид Фридрих. Макар че десетки пъти я бях разглеждал в дома на Титус, онзи млад романтик, покачил се върху мъгливата скала, продължаваше да ме впечатлява.
– Там ли ще стоиш като закован? – рязко каза домакинът.
Влязох в гостната. Седнал до бюрото, Титус беше зарязал писането и ме гледаше с любопитство.
– Както винаги, работиш...
– Така ли изглежда? – каза той иронично. – Остават точно четири дни до крайния срок, в който трябва да предам Смях за един цент, а все още ми остава една четвърт от книгата и предговора за смехотерапията.
– Ама че абсурдно заглавие... За какво става въпрос?
– Това е адаптация на американска книга: антология на хиляда вица, която ще се продава за десет евро, т.е. по един цент за всяка доза смях.
– Много хитро.
– Идеята не е моя, а и не гарантирам, че вицовете ще предизвикат смях. Тези, които намирам, изобщо не ме разсмиват – каза той, докато ми посочваше поставените в единия край на масата купчини книги, изпъстрени със самозалепващи се хартиени бележки.
– Тогава ще те оставя да работиш.
– Чакай. Какво искаше да ми кажеш?
Въпреки реалната опасност Титус да ме накара да търся вицове за книгата, любопитството, което провокира у мен картичката, надделя и аз я поставих върху масата, след което седнах на дивана в очакване на коментара му.
– Интересно – усмихна се той. – Кой ти я изпраща?
– Не зная. Липсва подател. Написал е само тази сложна дума. Знаеш ли какво означава?
– Уаби-саби...
Титус произнесе написаното, сякаш беше някакво магическо заклинание. Точно в този момент миниатюрното влакче, разположено върху масичка в близост до стената, започна да се движи, влизайки и излизайки от тунели, а локомотивната свирка издаваше натрапчиви звуци.
– Почти ме изплаши – възкликнах аз. – Колко прекъсвача имаш на масата?
– Само два: единият за вратата, а другият за движещото се влакче. Както знаеш, помага ми да се концентрирам... Точно сега не мога да ти дам отговор, въп-реки че понятието не ми е съвсем непознато. Попитай Габриела. Тя е живяла в Япония, нали?
– В Париж е и ще се върне след седмица. Междувременно, може би порцелановото коте ще ни даде някаква следа.
Титус прокара пръст по тялото на фигурката, докато ми говореше:
– Това не е никаква загадка: става въпрос за манеки-неко. В Япония има милиони такива.
– Какво е манеки-неко?
– Прочети го в третата книга на онази лавица – каза Титус, посочвайки ми библиотеката в дъното на хола. – Странно е, че не си го спомняш, защото ти самият ми помогна да го напиша.
– Накрая го написа Валдемар, забрави ли? – отговорих, докато изваждах екземпляр от Кратък курс по всекидневна магия.
И наистина, в главата, озаглавена „Котешка философия“, имаше раздел, посветен на този персонаж."
Из книгата
Рейтинг: 8.60 / 5 гласа
