Музейната мрежа в България

Последните двадесет години 1989 - 2012 г.

Монографията е опит да се създаде представа за музейната мрежа и измененията, настъпили в нея след 1989 г., да се класифицират нейните видове и да се систематизират определящите я характеристики. Книгата предлага анализ на предизвикателствата пред българските музеи на фона на променящата се национална и европейска среда, историко-културологичен анализ на влиянието на политически и икономически промени с акцент върху държавната политика в областта на културата, вижданията на различните политически сили, управлявали страната, законодателството като обща рамка, детерминираща индивидуалността на тези институции и мястото и връзките им с останалите, сродни или не, и взаимоотношенията им с общата институционална среда.

Водещо в книгата е разбирането, че музейната мрежа не е имагинерно понятие, независимо от съществуващите формални определения и класификации, а жив и променящ се организъм, изпитващ влиянието на много фактори, които са в основата на неговото развитие, на неговите времеви деформации и трайни постижения. Осмислен е основополагащия за науката музеология термин музейна мрежа - не просто като дефиниция, а като начини на възникване, определящи характеристики и класификация, даващи отговор, коя част от състоянието на съвременната българската музейна мрежа е плод на генетични дадености и коя на недоизживяно минало. Отделено е особено място на въздействието на фактори, водещи до съвременните трансформации на музейните мрежи - информационното общество и технологиите, пазарните механизми, процесите на глобализация.

Монографията се базира на архивни документи, официални документи на законодателната и изпълнителна власт, управленски програми на правителствата след 1989 г., статистически данни, научни изследвания, публикации в медиите.

"Музейното строителство в периода на Българското възраждане се извършва във време на формиране на балканските нации и изграждане на национална идентичност, протичащо в условия на твърде разнообразна етническа картина и нееднозначен интерес на Европа към съдбата на балканските народи. Процесът на национална идентификация не се отличава по съдържание от подобните процеси в Европа, но протича в условията на културно-трансформационни процеси. Съзряването на българското общество е съпроводено с пиетет към историческото минало. Материалните и духовните следи на българската държавност са основания за политически претенции, за национална гордост и сравнимост с Европа. В същото време се търсят допирни точки с европейската културна традиция, защото това засилва волята за принадлежност към общността на християнския европейски свят. Със събираните исторически паметници и документи се показва приемствеността и традицията в българското държавно и културно развитие, а това е особено нужно в борбата срещу формираното възприемане на българската държава като създадена, а не възстановена.

Интересът към историческите и културни паметници, роден през Възраждането, е свързан с борбата за църковна, културна и политическа самостоятелност и е неизменна част от съзряването на обществото и от консолидирането на българската нация. Силната генетична връзка между събирателството на историческите свидетелства на историята и културата с осъществяването на националната идея определят трайното присъствие на разбирането на ролята на българските музеи като формиращи, възпитаващи и поддържащи националната идентичност. Разбиране, което и до днес е непроменено и е част от държавно определящи документи.

Развитието на музейното дело до Освобождението се развива в три тематични части. Първата, която условно можем да наречем раждане на българския музеоложки модел, включва: търсенето на следите на историята - материални и духовни, и осъзнаване на познанието като основа на вярата във възстановяването на миналото величие и изгубената държавност; вторичната актуализация на културно-историческото наследство, което възрожденците правят чрез публикуването на различните паметници, чрез творчеството си и чрез осъзнаването на факта, че те самите, с направеното от тях, са част от историята; първите произведения на българската музеоложка мисъл. Като втора част можем да определим колекционерството, не като публичност на богатството, а като богатство, използвано за вложение в бъдещето и като мерило за отношението към следите на миналото от най-заможната част от българите, тази, която има финансовите възможности, без да търси чужда помощ, за реални действия, свързани с културно-историческото наследство на българските земи. Третата тематична част включва институционализирането на музейната идея до Освобождението - създаването на сбирки и музеи към читалищата и дружествата, както и реализирането на първите изложби, което представлява структуриране на първите хранителници на български културно-исторически паметници с цел да бъдат изучени и популяризирани в полза на народния интерес.

Създадените музеи и сбирки в този период може да се определят в две големи групи - обществени и частни, като и двете се характеризират с нетрайност, единици от тях оцеляват след Освобождението. Обществените възникват заедно с читалищата и различните културно-просветни организации, като идеята за музей е част от учредителните им устави. С малки изключения те нямат публичност. Основната им задача е съхраняване на наследството, възпитание на младото поколение с цел самоопределение и любознателността на проучвателския процес. Развитието на музеите в периода от 1879 до 1944 г. почива на постиженията на музейния градеж до Освобождението, най-голямото от които е институционализирането на музейните идеи, чрез създаването на първите музейни сбирки и музеи, някои от които показват устойчивост - първото българско читалище с музей в Свищов (януари 1856 г.); сбирката от археологически паметници към читалището в Шумен (януари 1857 г.); сбирката от старопечатни книги и ръкописи към ломското читалище Виделина (1861) и други."
Из книгата