"Върху покривката на масата в трапезарията чиниите се уголемяват и четирите деца: Патрик, най-големият, Джерард и Артър закусват porridge, овесена каша; Леонора не я обича, но бавачката Мери Кевъна казва, че в средата на чинията ще намери езерото Уиндърмиър, най-красивото и най-голямото в Англия. Тогава момиченцето, с лъжица в ръка, подхваща овеса откъм брега и ето че започва да чува водата и да вижда как малки вълнички се къдрят по повърхността, защото е стигнало до Уиндърмиър. От зелените очи на тримата си братя Леонора най-много харесва тези на Джерард, защото се усмихват. Трапезарията е мрачна, също като останалата част на Круки Хол. Леонора от дете познава саждите. Може би земята е огромен комин. Димът от текстилните фабрики в Ланкашир съпътства дните и нощите ѝ, а баща ѝ е кралят на чернотата, най-черният от всички, човекът, който умее да прави бизнес. Мъжете, които вижда на улицата, също са мрачни. Дядо ѝ е изобретил машината, произвеждаща виела, смес от памук и вълна, и Карингтън Котънс изпъква в района, чийто въздух замърсява с черната си пепел. Когато баща ѝ, Харолд Уайлд Карингтън, продава фабриката на фирма Корталдс, става главен акционер в ИКИ, Импириъл Кемикъл Индъстрис.
В Круки Хол трябва доста да повървиш, за да отидеш от едно място до друго. В огромната готическа къща живеят Карингтънови: бащата Харолд, майката Мори, Джерард, роденият след Леонора брат и неин другар в игрите, за разлика от прекалено големия Патрик и прекалено малкия Артър. Два шотландски териера споделят часовете им, Раб и Тоби. Леонора кляка пред Раб, за да го погледне в очите, и носът ѝ докосва муцуната му.
– Ти на четири крака ли ходиш? - пита я майка ѝ.
Леонора духва в лицето на кученцето и Раб я ухапва.
– Защо го правиш? Може да ти остане белег - плаши се майка ѝ.
Ако възрастните питат децата защо правят това и онова, то е, защото не умеят да влизат в тайнственото пространство, което се създава между децата и животните.
– Да не би да казваш, че аз не съм животно? - обръща се смаяно Леонора към майка си.
– Да, ти си човешко животно.
– Аз знам, че съм кон, мамо, отвътре съм кон.
– Така или иначе си кобила, проявяваш същите изблици, същата сила, втурваш се към препятствията и скачаш, но това, което виждам пред себе си, е малко момиче с бяла рокличка и медальон на врата.
– Грешиш, мамо, аз съм кон, маскиран като момиче.
Тàртаро е дървено конче, на което тя от малка се люлее по няколко пъти на ден. Дий, дий, Тартаро. Черните ѝ очи святкат, лицето ѝ се изостря, косата ѝ е конската грива, юздите се люшкат лудешки около врата ѝ, който се издължава.
– Прим, слизай вече - настоява Нани. – От много време си там. Ако не слезеш, баща ти ще дойде и ще пъхне юздата между твоите зъби.
Децата се страхуват от Харолд Карингтън. Те живеят отделно, тяхното царство е nursery, детската стая, и поздравяват родителите си по веднъж на ден. Понякога възрастните ги викат за чая в салона или в библиотеката. Позволено им е да говорят само ако им се зададе въпрос: С лимон или с мляко?, пита майка им, вдигнала във въздуха дясната си ръка с чайника Шефилд. Тя има любопитния навик да казва: "Тук някой току-що си окапа роклята... Тук някой сърба чая си... Черното мастило се е напъхало под ноктите на едно дете, което в момента гледам... Тук някой сочи с пръст... Тук някой трака с лъжичката си в чашата... Тук някой не седи изправен..., и четирите деца едновременно изопват гръб. Леонора вижда слугите да преминават като въздушно течение, те не ѝ казват и дума или почти. С нея говорят само френската гувернантка мадмоазел Варен, бавачката и частният учител на нейните братя, който ѝ преподава катехизис.
Е, да, възрастните питат: "Как върви учението? Ще ми почетеш ли на глас?". Добрите маниери се притискат към стените, огромните огледала, табуретките, чашите с врял чай, които трябва да държиш изправени, докато ги поднасяш към устата си, портретите на предците, неспособни да ти намигнат съучастнически поне веднъж. Тук всичко е чупливо, трябва да гледаш къде стъпваш и непрекъснато да си нащрек.
– Леонора, би ли ме осведомила какво ново си научила? - Харолд Карингтън я гледа със симпатия.
Той се радва на нейната интелигентност. Леонора подлага на съмнение думите на възрастните и това го учудва. Следи я с очи по коридорите на Круки Хол: намира я за грациозна. За нея няма да пести усилия, нито средства. Уроците се нижат безкрайно един подир друг, като мънистата на броеница. Мистър Ричардсън, шишкото, изтезава Леонора с часовете по пиано два пъти седмично. Дългите пръсти на момиченцето обхващат цяла октава и затова маестрото уверява Мори, че от дъщеря ѝ може да излезе отлична пианистка. Всеки път, когато Ричардсън навежда глава над клавишите, кръглите му очилца падат и Леонора ги скрива, докато той не ѝ се примоли да му ги върне. Следват часовете по фехтовка и по балет, които си приличат: трябва да подскачаш напред-назад и да попадаш в целта. Тя повече предпочита да тича в градината с братята си, отколкото да взима уроци по шев и бродерия и си боде възглавничките на пръстите от яд, че не я пускат да излезе.
Цялото дясно крило на къщата е за децата, Харолд и Мори са ги поверили на гувернантката и на бавачката. Мадмоазел Варен се храни на трапезата заедно с родителите ѝ, докато бавачката ирландка е с тях денем и нощем, те затова я обичат. Биха изпратили мадмоазел Варен във Франция заедно с Марсилезата и всичките ѝ партакеши. Знаят, че един ден госпожицата ще си тръгне, Мери Кевъна - никога. Тя е дребна и слабичка, но колко ободряващо е да положиш глава на рамото или в скута ѝ. Омайва ги с приказките за дребните създания, наречени шии.
– Защо аз не мога да ги видя, Нани?
– Защото живеят под земята.
– Те джуджета ли са?
– Духове, които приемат човешки образ и излизат на повърхността.
– Но защо живеят заровени?
– Защото, когато галите дошли от Испания, предвождани от Мил Испанеца, завладели Ирландия. Тогава шиите слезли на дъното на земята и се захванали с магии.
– Колкото и да са дребни шиите, пак ще ги видя, аз всичко виждам, Нани.
– Никой не успява да види най-дребните неща, Леонора, дори микроскопите на учените: Big fleas have little fleas upon their backs, to bite them. / Little fleas have lesser fleas so on ad infinitum."
Из книгата
