Шпионката

Две години след публикуването на "Изневяра" Паулу Коелю е готов с новия си роман. Тя е жена с много имена: Маргарета, както е кръстена от родителите си, госпожа Маклауд, както е била известна на остров Ява; Н21, кодовото име, дадено ѝ от германците през Първата световна война. И най-вече Мата Хари, най-желаната жена на своето време.

Екзотична танцьорка, скандална прелъстителка на най-богатите и влиятелни мъже в Европа, довереница и куртизанка, която има смелостта да се изправи срещу предразсъдъци и параноя на парижкото общество. Нейното единствено желание е да живее като независима и свободна жена. Но трябва да плати цената. След като събужда подозренията на френското разузнаване, Мата Хари е арестувана в хотела си на "Шан-з-Елизе" за шпионаж в полза на германците. Последвалата присъда е безмилостна.

Докато чака края си в затвора, Мата Хари иска само едно - да разкаже истинската история на живота си. На своята дъщеря и на следващите поколения.

"Висока и стройна, с изящната гъвкавост на диво животно, със смолисти коси, които се спускат на необикновени вълни и ни пренасят на някакво вълшебно място. Най-женствената жена на света, която с тялото си пише непозната трагедия. Хиляди извивки и хиляди движения, които се съчетават съвършено с хиляди различни ритми."

Тези изрезки от вестници изглеждат като парчета от счупена чаша и разказват за живот, който вече не помня. Щом изляза оттук, ще поръчам да ми ги подредят в албум с кожени корици, като всяка страница ще има златна рамка - албумът ще представлява наследството, което ще оставя на дъщеря си."
Из книгата

"Уважаеми мосю Клюне, Не знам какво ще се случи в края на тази седмица. Винаги съм била оптимистка, но напредването на времето ме изпълва с горчивина и ме кара да се чувствам самотна и угнетена. Ако всичко завърши така, както се надявам, вие никога няма да получите това писмо. Надявам се, че ще бъда помилвана. В крайна сметка животът ми премина в създаване на приятелства с влиятелни хора. Тогава ще запазя това писмо, за да може някой ден моята единствена дъщеря да разбере каква жена е била нейната майка. Но ако греша, не ми остава много надежда, че тези страници, погълнали последната седмица от живота ми, ще бъдат съхранени. Винаги съм била реалистка и знам, че когато един случай приключи, адвокатът продължава напред със следващия, без да се обръща назад.

Представям си какво ще стане после. Вие ще сте изключително зает, след като се прочухте като защитник на една военнопрестъпница. Много хора ще потропат на вашата врата да потърсят услугите ви, защото, дори сега да претърпите неуспех, вече постигнахте огромна популярност. С вас ще се свържат журналисти, които ще се интересуват от вашата версия на събитията, ще започнете да посещавате най-скъпите ресторанти в града и колегите ще ви гледат с уважение и завист. Знаете, че никога не е имало конкретно доказателство срещу мен, само фалшифицирани документи, но вие няма да признаете публично, че сте допуснали да умре една невинна жена.

Невинна ли? Може би това не е точната дума. Никога не съм била невинна, откакто кракът ми стъпи в този град, който толкова много обичам. Реших, че мога да манипулирам всички онези, които искаха да узнаят държавните тайни на една или друга страна. Смятах, че германците, французите, англичаните и испанците няма да могат да устоят на чара ми, но накрая самата аз се оказах манипулирана.

Не ме осъдиха за престъпленията, които наистина извърших, като най-голямото от тях беше, че живях като еманципирана и независима жена в свят, управляван от мъжете. Осъдиха ме за шпионаж, при положение че единствената конкретна информация, до която се добирах, бяха някакви шушукания и клюки в салоните на висшето общество. Да, аз превърнах тези клюки в "тайни", защото исках да се сдобия с пари и власт. Но всички, които днес ме обвиняват, знаят, че не съм разкрила нищо ново.

Жалко, че никой никога няма да узнае това. Тези пликове най-вероятно ще се озоват в някой прашен архив, натъпкан с други дела, откъдето навярно ще излязат чак когато вашият наследник или наследникът на вашия наследник реши да поразчисти и да изхвърли старите документи. Дотогава моето име вече ще е забравено, но аз не пиша, за да остана запомнена. Само се опитвам да разбера самата себе си. Защо? Как е възможно една жена, която в продължение на толкова много години е постигала всичко, което е пожелавала, да бъде осъдена на смърт за нещо така незначително? В този момент се обръщам назад и разглеждам живота си, давайки си сметка, че паметта е река, която винаги тече в обратна посока."
Из книгата

Паулу Коелю е роден на 24 август 1947 г. в Рио де Жанейро в семейството на изтъкнат инженер и ревностна католичка. Още от младежките си години Коелю мечтае за артистична кариера, което не се посреща възторжено от консервативното му семейство. Коелю посещава местно йезуитско училище, където заедно с новите знания развива и любов към писането. Родителите му обаче не одобряват това влечение. В отговор тогава момчето постепенно започва да се отдалечава от тях, развивайки бунтарски дух. Но майката и бащата възприемат погрешно непостоянното му поведение и на три пъти го изпращат в клиника за душевно болни, където той претърпява различни терапии, включително електрошокова.

Въпреки странните начини да бъде вкаран в правия път през годините, Паулу не става конформист. Напротив открито отстоява позициите си. Първата голяма защита на собствения интерес той показва още през 1968 г. Тогава в Бразилия се заражда хипи движението, като реакция срещу диктаторския режим в страната, а по това време Коелю се присъединява към него и започва да пише статии, проповядващи свобода. Междувременно бразилецът пише и текстове на песни, с които изкарва прехраната си. С течение на времето личната свобода става като основна черта от характера на писателя. Дотолкова важна, че през 1973 г. Коелю вече е член на организация, защитаваща свободата на словото. Две години след това Паулу Коелю е арестуван заради поезията си, в която бразилската диктатура вижда заплаха.

Тези преживявания оказват огромно влияние върху живота на писателя и той решава, че има нужда от промяна. Коелю започва работа в звукозаписна компания и няколко години по-късно заема поста художествен директор в CBS, но през 1978 г. изненадващо е уволнен. Година след това се среща със старата си позната Кристина, за която по-късно се оженва, и двамата започват да пътешестват из Европа. Там Коелю се връща към католическата вяра. Започва да върви и по пътя към духовното - и в пряк ,и в преносен смисъл. През 1986 г. Паулу извървява Пътя към Сантяго, старинен маршрут между Франция и Испания, дълъг приблизително 800 km. По него поклонници стигат до испанския град Сантяго де Компостела, където се съхраняват мощите на св. Яков, покровител на Испания. След това събитие Коелю намира сили да напише първата си книга "Дневникът на един маг", където описва преживяното. Така започва неговата необикновена литературна кариера. А по повод написването на дебютния си роман, днес писателят споделя:

"Написах първата си книга на 40 години. Не знам защо трябваше да чакам толкова време - това беше мечтата ми, откакто бях на 10. Явно е трябвало да преосмисля живота си и точно като момчето в "Алхимикът", да обиколя света, за да разбера, че мечтата ми е била близо до мен през цялото време. Всъщност, всичко опира до куража..."

Неслучайно писателят споменава "Алхимикът" - това е втората му книга, която излиза през 1988 г., но с течение на времето успява да го превърне в един от най-влиятелните съвременни писатели. Книгата постига небивал успех и 14 години по-късно е обявена за най-продаваното литературно издание на португалски език за всички времена.

През следващите години Паулу Коелю продава книгите си, преведени на 72 езика. След появата на втората му и изключително успешна книга - "Алхимикът" - през 90-те писателят допълва своята библиография с още няколко заглавия, най-популярни сред които стават "Мактуб, "Петата планина" и "Край река Пиедра седнах и заплаках". С течение на времето бразилският писател получава множество литературни награди, включително престижното дъблинско литературно отличие "International IMPAC Dublin Literary Award", връчено за книгата "Вероника решава да умре", която авторът издава през 1998 г.

През 2000-те години Коелю е издаван в над 160 държави по целия свят, а успехът му се измерва с продадени над 50 000 000 копия. Въпреки големия успех, авторът продължава да пише и през новия 21-ви век в библиографията му се появяват още нови заглавия, които бързо набират популярност (сред емблематичните заглавия със световна известност стават Единайсет минути, Захир, Победителят е сам, Алеф и Изневяра). Освен това идва и момент, в който, освен световноизвестен писател, Паулу Коелю става кавалер на Ордена на Почетния легион на Франция и член на Бразилската литературна академия.

По настоящем писателят живее със съпругата си Кристина в Рио де Жанейро и Сен Мартен, селце в Южна Франция. Освен с писане, авторът се занима и с благотворителност. Двамата със съпругата му са основатели на благотворителна организация, която помага на бразилски деца в неравностойно социално положение.