Истината за рекламата

Финбар Долан е копирайтър в голяма рекламна агенция. Точно преди Коледа той е принуден да отложи планирана ваканция и заедно с колегите си да се посвети изцяло на работата си. Какво може да се обърка? В рекламата на памперси - всичко! За екипа осъществяването на проекта "Гушливко" се оказва трудна и изпълнена с комични ситуации задача. В забавния разказ обаче се преплитат проблеми от ежедневието на съвременния човек. Чрез абсурдите на рекламната индустрия Фин търси отговора на въпроса каква е истината за хората в информационното общество и къде се крие тя. Почти на 40 и отменил сватбата си наскоро, главният герой осъзнава, че животът му е една голяма каша. Той се чувства самотен и изгубен в забързания свят. Дълбоко заровени спомени от детството изплуват в съзнанието му, след като разбира, че баща му е в болница. Сега децата от семейство Долан, отдавна пораснали и изгубили връзка помежду си, отново трябва да се срещнат. Дали обаче Фин е готов да приеме истината за миналото си и да опита да промени живота си?

"Истината за рекламата" е разказ за нещата, които пропускаме, докато преследваме мечтите си. Това е една забавна, искрена и трогателна история за абсурдите в рекламния бизнес, силата на любовта и значението на семейството.

"Остроумно и иронично послание за рекламната индустрия и корпоративната култура... Чиста, съчувствена история за сложните семейни връзки и възможността за ново начало."
The Washington Post

"Рамкиран около изненадващо сладка романтика и сблъсък с болезнената история на Фин и семейството му, този роман е приятно съчетание на лекота и сърдечност."
The New York Times

Джон Кени е работил като копирайтър в Ню Йорк в продължение на 17 години. "Истината за рекламата" е дебютният му роман, вдъхновен от богатия му опит в рекламния бранш. Писал е и за списание "Ню Йоркър" от 1999 година. Някои от материалите му са публикувани в хумористичния сборник на "Ню Йоркър" - "Disquiet, Please!". Сега живее в Бруклин, Ню Йорк.

"Пол Мърфи беше ветеран от Виетнамската война, изгубил краката си при взрив в битката при Дананг, и сега живееше в една от болниците за ветерани в Бостън. Срещнах го през последната си година в училище, когато трябваше да пиша доклад по съвременна история. Задачата до голяма степен включваше не просто умението да направим някакво проучване, но и да проведем интервю.

Дълго разговарях с лекари, сестри и санитари, което в крайна сметка ме доведе до Пол. В началото той беше скептичен, но успях да спечеля доверието му, най-вече като му носех цигари, а веднъж и бутилка водка. Един път, когато го посетих в болничната му стая – място, което миришеше на дезинфектант, а понякога и на урина, го попитах за една книга, която бяхме чели в клас – "Роден на четвърти юли" от Рон Ковик (който години по-късно щеше да бъде изигран от Том Круз във филма за живота на Ковик).
– Дали съм я чел? – попита реторично Мърфи между дръпванията от "Марлборо"^-то. – Аз съм тази книга.
– На четвърти юли ли си роден? – попитах аз.
– Не. На 27 април.
– Ясно.
– Чудя се доколко ти е ясно – каза той, докато си палеше нова цигара от предишната.

Пол Мърфи таеше в себе си много гняв. Но се учеше да се справя с него. Веднъж седмично четеше на слепите и на деца от центъра на града. Обожаваше боулинга и членуваше в един отбор. Там хората играеха заедно, пиеха бира, смееха се и носеха еднакви тениски. Виждаше се с една жена, която работеше в болницата, беше млада и с огромно сърце. Казваше се Филис и пишеше писма до губернатора относно неизправните рампи за инвалиди. Всеки беше татуирал името на другия върху задника си. Пол сподели, че в интимните моменти им се налага да проявяват изобретателност, "тъй като съм сакат чеп". Написах всичко това в доклада, който озаглавих "Жива смърт". Получих отличен.
В краткия си коментар учителят ми по история господин Стивънс беше написал:
"Фин, този доклад е изключително зрял и показва необикновена чувствителност. На места дълбоко ме трогна. Трябва да се гордееш с работата си. Браво."

И наистина се гордеех. Единственият проблем беше, че си измислих всяка част от доклада, включително и личността на Пол Мърфи. И думичка не беше вярна – нито името, нито пушенето, нито ядът, нито липсващите крайници или пък страстта му към боулинга. Бях си съчинил всичко. Твърдях, че в гимназията си в Аштъбюла, Охайо, е бил футболна звезда, просто защото ми харесваше как звучи Аштъбюла. Направих проучване за града, в случай че някой ме попита. Твърдях, че ако можеше да се изправи, щеше да е висок 188 см. Твърдях, че пенисът му не работи както трябва – исках да вмъкна думата "пенис" в разказа, тъй като ми ставаше смешно, когато я видех напечатана.

Не че не опитах да се справя със задачата. Напротив, но не ми пукаше много-много. Разговарях с приятел на по-големия ми брат – Гари Галагър, който е бил във Виетнам. Той беше помощник-управител на залата за боулинг "Паркуей Лейнс", макар предимно да продаваше отзад трева за пет долара парчето. Там го интервюирах, ако под интервю се разбира да му задам няколко въпроса, докато той маже обувките за боулинг с дезинфектант. Помолих Лари да ми разкаже за Виетнам и за това, което го е белязало там. Лари отвърна, че никак не е белязан, освен на крака си, който порязал на вратата на един джип, докато бил пиян. Помолих го да ми разкаже за болката, която е останала след преживяното. Отговори, че не било особено болезнено, но през повечето време било твърде скучно. Каза още, че било забавно да стреля с картечницата и че "свободното време беше страхотно, защото виетнамките наистина знаят как да чукат". Благодарих му за отделеното време, а той ми позволи да направя два двойни удара безплатно, но ми взе пари за обувките.

Алфред Хичкок е казал, че драмата – това е животът, лишен от скучните моменти. Мисля, че като създадох Пол Мърфи, който трябва да съществува все някъде в Америка, аз направих именно това. Не се стремях толкова да разбуля истината, а по-скоро да създам истина, в която исках да вярвам, и знаех, че и останалите ще повярват. Защото изглеждаше истинско.
Затова вероятно не е чудно, че се закотвих в областта на рекламата."
Из книгата