САЩ и Иран. Партньорство и противопоставяне в Студената война

Темата за Иран и неговите двустранни отношения със САЩ през ХХ век е сред най-сложните и противоречиви теми, над които изследователите на международните отношения продължават да посвещават своите научни трудове. Динамиката, с която се развиват тези отношения ознаменува възхода на САЩ като световна суперсила и отрежда мястото и ролята на Иран в западната сфера на влияние до 1979 г. От самото начало на тези отношения Иран се явява като ключов партньор на Вашингтон в размирния регион на Близкия изток и това от своя страна генерира динамичен процес на общуване между двете страни. Отношенията между Техеран и американските президенти от Айзенхауер до Картър имат сложен, многопластов и противоречив характер, поради което разглеждането на основните обществени фигури в Иран - Мохаммад Мосаддек, Мохаммад Реза Шах и аятолах Хомейни отразява разнообразните и некатегорични оценки на изследователите.

Изложението подробно проследява зараждането на американо-иранското партньорство между двете световни войни, задълбочаването му по време на Втората световна война и определянето му като ключово и за двете държави по време на кризата с национализираната петролна индустрия в Иран. Това е моментът, когато САЩ вземат решение да се намесят във вътрешните дела на Иран и свалят правителството на популярния премиер д-р Мохаммад Мосаддек през 1953 г. От този момент нататък американската политика в региона на Близкия изток става силно обвързана със съдбата на иранската държава и авторитарния режим на Мохаммад Реза Пахлави. Поетият ангажимент към Иран неведнъж поставя САЩ в неизгодни и доста неудобни позиции в замяна на безусловната поддръжка на прозападната политика от шаха.

Отношенията между САЩ и Иран представляват един от най-дискутираните проблеми в модерната история на световната политика. Те са модел на своеобразния сблъсък между традиционното и модерното, съприкосновение на два различни свята, привлечени един към друг от взаимния интерес и нуждата от надеждно партньорство. В началото на Студената война тези политически и социокултурни взаимодействия между две сили - държава с петхилядолетна история и относително млада страна, но с бъдеще на световен лидер, без съмнение посяват семето на промяната в политиките и на двете.

"През 750 г. настъпва краят на Дамаския халифат. Управлението на Омаядите разширява границите на ислямската империя многократно, за успеха на която са ползвани византийски и персийски военни и държавнически практики. В продължение на близо три века иранците са управлявани от арабски владетели. През VIII век, след бунт, Халифата преминава в ръцете на династията на Абасидите и столицата е преместена в Багдад. Омаядите са обвинени, че са допуснали да навлезе прекалено много влияние от Запад и затова се счита за необходимо центърът на мюсюлманската империя да се премести на изток, където иранците с готовност отправя претенциите си към властта. Самият бунт и акт на отнемане на властта от Омаядите е дело на бунтовници от иранската провинция Хорасан, начело с персиеца Абу Муслим Хорасани. Тези събития създават впечатление за опит за "иранизиране" на Халифата, което не остава ненаказано от първите Абасидски халифи. Абу Муслим е убит, но неговата популярност в Хорасан и Трансоксиана добива огромни мащаби, а опитите на шиитите да установят контрол върху властта в Халифата не спират дотук.

През 809 г. легендарният халиф Харун Ал-Рашид пада убит в битка за потушаване на поредното иранско въстание в провинция Хорасан. Приживе Халифът посочва като свой наследник Мохаммад Ал-Амин - синът, роден от арабска принцеса. Другият му син Абдулла Ал-Мамун, роден от персийска наложница, оспорва короната на Ал-Амин. Конфликтът между двамата братя прераства в гражданска война. Победителят Ал-Мамун се утвърждава не само като отличен пълководец, но и като човек на науката и познанието. При неговото двадесетгодишно управление Близкият изток преоткрива древногръцките трудове, особено тези на Платон и Аристотел и според Портер "дава възможност на учените в Багдад да приложат метода на логическото разсъждение". Абдулла Ал-Мамун е първият ирански халиф, въпреки че приема сунитския клон на исляма и не се въздържа от преследване на шиитите. Неговото управление е успешно не само заради качествата му на водач, но и заради покровителството, което той упражнява над знанието, мъдростта и прозрението, точно онези ярки качества на персийските му предци - строители на бъдещето, а не негови рушители. Лиричните и епични текстове, създадени през това време в Персия разкриват колко голям е бил залогът да се признае, че ислямизираният район е имал минало, простиращо се във времето много по-назад от арабите и Пророка.

Идването на власт на Ал-Мамун е началото на края на чуждото покровителство над иранския народ. Още през първите векове на своето пробуждане, средновековен Иран дарява света с едни от най-светлите умове, като поетите Фирдоуси, Унсури, Кей Кавус, Катран, Азрази, Саади, Хафез,Омар Хаями; Атар - медикът-поет и автор на "Езикът на птиците"; поетите Хакани и Назами; теоретикът - музикант Фарухи; реторикът Рашит ал-Дин Ватват; Мохамед Джоухар - автор на най-стария труд за качествата на скъпоценните камъни и металите; Абу Рейхан Бируни, написал първата книга за географията и културните порядки на чужд народ в "Книга за Индия". Бируни се позовава на индийски източници по астрономия, за да създаде първата теория за хелиоцентричността на Земята; легендарният фармацевт Авицена и много други имена. А въпреки, че официален език в халифата е арабският, персийският остава езикът на науката и литературата в Близкия изток, а също така и в Централна Азия и в мюсюлманските части на Индия."
Из книгата