Лагерът на леките жени

Лагер за принудителен труд в Словакия от началото на 50^-те години. "Лагерният колектив" се състои от 753 политически престъпници, 132 асоциални типове, 53 бивши проститутки, 58 члена на Съвета за национална сигурност, 2 коня и 16 стражарски кучета. Сред тази гмеж изпъкват милата и простодушна до глупост Ерничка - който си спомня "Един ден на Иван Денисович", би разпознал в нея двойничка по дух на съветския лагерист; Манда, проститутката, която има нещо не само долу, но и горе; Рия Амала, масажистка и любителка на конете от всяка гледна точка; културпросветникът Томич, който нарича леките жени "другарки проститутки"; лекарят Зигмунд, обявил, че не понася "насилственото побратимяване на милионите" - който си спомня Остап Бендер, охотно би вложил в устата му тази реплика; а пък който си спомня "реалния социализъм", ще оцени и окачените по стените портрети на "четиримата свети мъже", и лозунга "По-бързо, по-добре и по-евтино от капиталистите ще проведем мирната жътва!". Дотук с приликите.

"Лагерът на леките жени" е еротично-политическа пародийна гротеска, в която леките жени, обречени на "историческа ликвидация", се опитват да оцелеят в абсурдната лагерна атмосфера, където ги превъзпитават по Оруеловия модел за социално инженерство. Антон Балаж говори за тях с цялата си симпатия и с добре дозирана ирония описва както техните опити да запазят достойнството си, така и тези на "противниковия лагер" да направи от тях "истински гражданки". Опитите са неуспешни. Затова пък романът майсторски пресъздава трагикомизма на една репресивна институция, останала (да се надяваме) в миналото. По книгата е заснет филм през 1997 г. с режисьор Лако Халама.

Словашкият писател Антон Балаж е роден през 1943 година, автор е на повече от 20 прозаични книги и десетина радио и телевизионни пиеси. Известен е предимно като майстор на романи, в които доминират обществено-политически събития, екологична проблематика и научно-техническата революция. Той е от авторите, които приемат напълно отговорно така наречената социална поръчка и цялото му творчество е насочено към разкриване не само на индивидуалния, но и на обществения му опит като журналист, главен редактор и активен гражданин. Умението му на разказвач впечатлява успоредно с развитието на сюжета и сложната смяна на обстановката и времето. Прозаичните герои на Балаж притежават ясно изградена характерност, романите му - изключително фабулно майсторство, игрива и неочаквана композиция, в същото време умение и смелост да определят общественото зло в определената епоха. Книгите му "Оранжерийна Венера" и "Хирургически Декамерон" (и двете са филмирани) са посветени на обществени проблеми, но върхът на неговото писателско умение е романът "Лагерът на леките жени", публикуван през 1993 г. (също филмиран), където в поетиката започва да доминира гротескното и фантастичното усещане на реалността. През втората половина на 90^-те години Антон Балаж включва нова тема в своето творчество: холокоста и словашката еврейска общност, главно съдбата на онези евреи, които са преживяли лагерите и се стремят да намерят нов смисъл в живота.

"Когато той отвори вратата към стълбището, Ерничка усети полъха на хладния въздух върху лоното и гърдите си. Придърпа лекия юрган върху себе си, излегна се и почувства как умората започва да се разпростира по гърба ѝ. Мисълта за Дуго бързо я пропъди. Ерничка стана, изми с гъба лоното си зад завесата в ъгъла. Поиска да си обуе гащичките. Установи, че са още влажни, морячето бе започнало да я докосва през тях. В други случаи Ерничка не позволяваше това на мъжете, за да не се възбудят прекалено и посещението им да продължи по-дълго. Манда си беше решила въпроса с будилника. Ерничка остави гащичките. Не ѝ се търсеха други. Вече бе изпуснала корабчето за Петржалка, ще остане до края в Дуговата кръчма, няма да я е страх, че ще настине отдолу. Затова няма да сложи и сутиен, сега трудно се намират. Преди ги носеха от Виена, но сега търговците бяха изплашени. Така че Ерничка облече само роклята си, среса се, леко се начерви и си сложи шапката. Взе и чантата си, в която беше здравната ѝ книжка. В коридора реши, че долу ще слезе с Манда. Откакто Манда се бе замесила в захарната афера и приемаше висши чиновници, Дуго не смееше да я закача; сигурно дори малко се страхуваше от нея, а се знаеше, че преди и с нея е бил зъл, този стар козел.
За по-сигурно Ерничка почука и чак след това надникна в стаята. Манда бе още по комбинезон, тъкмо си оправяше леглото. Погледна през рамо към Ерничка.
– Свърши ли?
Манда кимна. Даже се засмя, но някак измъчено.
– И какво?
– Същото, само си поигра.
Манда се изправи и се обърна с лице към нея. Големите лъскави полукълба на гърдите ѝ се блъскаха в дълбокото деколте на комбинезона. Имаше мъже, които ходеха при Манда само за това, за да си поиграят с тях, да се потъркалят върху тях и да положат лице в топлото улейче между двете. Отиваха си леко засрамени, но повечето от тях отново се връщаха."
Из книгата