Дневник от панелните блокове

"Пощенска кутия за приказки" представя... "Когато преди две години на имейла ми започнаха да идват разкази на Никола Крумов, веднага се влюбих в изказа му, в кратките изречения, с които успява да пресъздава емоции, гледки и сюжети, понякога провидно битови, друг път съвсем отнесени във въображението му. Интелигентното му чувството за хумор обаче си остава само в литературата, която създава. В живота Никола Крумов е сериозен, мистичен и недружелюбен човек. Неговата мъжествена по балкански външност всява респект у по-дребните породи кучета, но изначално отблъсква противоположния пол. Лично мен ме напсува още във второто си писмо, в което дълбоко съжаляваше, че изобщо е изпратил нещо свое в Пощенска кутия за приказки. Намразихме се от пръв поглед. Започнах да игнорирам писмата, които очевидно против волята си продължаваше да пише, и дори го посъветвах да не храни фалшиви надежди, че някога отново ще бъде допуснат до сцената. Той обаче не спря. След един загадъчен сън, в който образа му ми се яви с глава на свиня, хобитски крака и велурено сако, от чисто суеверие започнахме отново да представяме творбите му на озадачената публика. Сега, когато обърна поглед назад си давам сметка, че Пощенска кутия за приказки отвори портите на един демон към този свят. Пусна го да вилнее и да създава, да руши и да се храни невъзпитано на публични места. В крайна сметка се оказа, че Никола Крумов е един от най-популярните и харесвани автори в литературния проект "Пощенска кутия за приказки". Дори и този странен факт има своето логично обяснение.
Прочетете тази книга и ще видите защо. Кольо, благодарим ти за усмивките и се надявам с този увод да съм успяла да разсмея и теб!"
Гери Турийска

"Българските ми квартиранти и делата им в Англия

По спомените на един познат англичанин.
Казвам се Стивън и съм от Уулвърхемптън - града и отбора. Сега ще ви разкажа за двамата си квартиранти от България. Студент съм в Бирмингам - уча корпоративно право. Работя като стажант в престижна фирма, но с майка решихме да си помагаме като вземем наематели вкъщи. Искахме да са бели, за да не трябва да се съобразяваме с културните различия. Имаше кандидати, но се спрях на двама българи. Изглеждаха надеждни. Платиха два наема (800 паунда) с всевъзможни банкноти, монети и 17 долара по курса. Бяха облечени с маркови спортни дрехи (единият даже имаше кожено яке връз анцуга), но явно я бяха окъсали здраво. Вечерта ги поканихме да хапнат с нас. Майка беше направила любимото ми говеждо. Българите донесоха шише с бледо жълтеникава течност. Викаха му ракия, а аз отрова. Пиха и се натъпкаха здраво, искаха допълнително без срам. Майка беше много доволна колко много са харесали гозбата ѝ. Изпиха и всичката бира, а аз се бях запасил за седмица. С учудващо добрия си английски благодариха за вечерята, помогнаха за раздигането на масата и слязоха в стаята си на долния етаж - утре били на работа в консервната фабрика. Забравих да ви кажа имената им - Александър и Георги. После разбрах, че българите имали по две първи имена - по паспорт и такова за пред хората. Така че моите хора всъщност се казваха Сашо и Жоро. Егати странното. Но имаха и прякори – Сашо Багажника и Жоро Бухала. Всъщност не използваха и третото си първо име, а се обръщаха един към друг с названия като: хуйо, педер, лайньо, братле, льохман... и мн. други.

Първоначално българите бяха много тихи и някак угрижени. Виждах ги да купуват само хляб и бульончета. Но когато взеха първата си заплата – шок, пълна промяна и го разбра целият квартал. Напиха се брутално на шантавата си музика. В неделя ни поканиха с майка на български обяд. Бяха ни предупредили да не закусваме. В 12:00 почуках на вратата им. Отвори Багажника. Беше неприятно изненадан, че сме дошли навреме. Каза да си събуем обувките. Да ми нареждат да се събуя в собствения си дом, тоя е мръднал, в България по какво ходят?! Как да е, събухме се. Тръгнахме да седнем, но се оказа, че имало задачи и за нас – ти измий онова, ти донеси това. Единият правеше салата по най-безумния начин – реже марулята на ситно и после я хвърля в купата с все изтеклата от нея вода!? Сложи вътре ряпа и краставици – лудост. После изля вътре стабилно количество олио и оцет, сложи шепа сол и разбърка. Другият беше изнесъл скара на прозореца и печеше огромни топки кайма пълна с хляб, лук и магданоз - поредното безумие. Към един часа седнахме, наляха от отвратителната си спиртна отвара. На майка много ѝ харесваше ракия със салата. На мен - не. Егати изродите, бяха толкова весели и изобщо не им пукаше от сдържаното ми поведение. Надуваха музиката, припяваха, говореха на висок глас, разсмиваха майка с просташките си истории – забавляваха се. Онова с каймата беше фантастично (забравих му името), но изядох само едно от яд. Мразех ги, някакви бедняци дошли да блъскат от другия край на света, че и ще са щастливи. Аз, представителят на Британската Империя, не съм щастлив, та тия източноевропейски отрепки ли?!

Денят на българите минаваше така: сутрин са нервни и се карат (може и да се сбият), подреждат и чистят стаята, после отиват на работа в последния момент. Връщат се вечер с огромно настроение и няколко торби ядене и, както му казват, "резервно пиене" - имат страх пиячката им да не свърши. Къпят се набързо, а после готвят. Всичко е организирано до секундата - по закон трябва да са седнали в девет. Веселбата почва с метъл и завършва с тяхната телевизия Планета. Филми не гледат, на игри не играят, само си говорят и се смеят на простотиите си. Идиоти, ненавиждах ги. В почивния си ден обикаляха околността с новозакупената си хладилна чанта. Прибираха се изморени, но весело пияни. Само в неделя вечер не се наливаха, а гледаха телевизия. Винаги пресичат дворната алея на диагонал - направиха пътека. Баси, за няколко метра по-малко - малоумници. Откъде се бяха запознали с момичета - не знам, но редовно водеха дами у нас. Я пакистанка, я украинка или полякиня. Чукаха даже и местни. Англичанки, представяте ли си. Аз чукам 2 - 3 пъти годишно, а тия лузъри всяка седмица, че понякога и повече. И то да беше секс или любов, а то живо ебане (както те му викат) - девойката все едно я колят - викове, стенания, падат предмети - добре, че майка е леко глуха. После съм виждал момичето как излиза - все едно е преживяла вселенски катарзис. Оплита си краката по шибаната им пътека, а българинът доволно си чеше корема след нея. Сядат на пейката пред нас, а оттам тръгва другият с поредната си избраница. Писна ми от тия смотаняци. Те знаят ли, че англичаните сме покорили тая планета, че цял свят говори езика ни. А те, нещастниците, идват да ни слугуват от 60 годишната си държавица. Реших да проуча в Гугъла пропадналата им кратка история. Пак проблем - тия имали държава преди нашта. Пребивали авари, хазари и византийци, като на последните режели главите за чаши, поради непригодността на стъклените сервизи за транспортиране от коне. И така през вековете българите се занимавали основно с кланета, онождане и дестилация на високо алкохолни продукти."
Из книгата